Фестивалът Сан Фермин. Всяка година от 6 до 14 юли тесните улички на Памплона се изпълват с безразсъдно смели мъже, впуснали се в яростна надпревара пред галопиращи след тях бикове. Резултатът – десетки ранени, някои от които фатално. Демонстрация на смелост, мъжество или просто безумие? Безумие, отвеждащо пред вратите на арената за борби с бикове.

Освен в Испания, кориди се провеждат в Португалия, Мексико, Колумбия, Венецуела, Коста Рика, Еквадор, Перу и Франция. След множество протестни акции немалко градове забраниха това забавление и казаха "НЕ" на неговата лудост и жестокост. В други – то е все така сочено за "културна ценност" и древна традиция. Традиция, присъстваща в творчеството на такива великани на четката и словото като Пикасо, Гоя, Ърнест Хемингуей.

Испанската легенда разказва, че коридата не е просто битка. Тя е страст, жар, темперамент, чувство, дишане, живот. Жажда за живот. История за любов и смърт. История, в която тореадорът е смъртта. Бикът – човешкият живот...

* * *

Предстоеше поредният зрелищен двубой. Жестокото безмилостно слънце избиваше капчици пот по челото ми. Изпаднала в транс, ненаситната за зрелища и кръв публика пронизително цепеше въздуха с виковете си. Тя тръпнеше в очакване на... борбата. Натежалият под жаркия пек въздух ме изнервяше още повече.

Исках да избягам. Затворих очи – гледката бе завладяваща. Прохладна нощ, оплискана в блясъка на звездите. Примесеният с аромата на планински билки полъх на вятъра галеше косите ми. Отново се пробуди копнежът. Там някъде един бик изживяваше най-красивите, най-истинските и незабравими мигове от Живота си.

Резкият мощен рев на публиката изведнъж ме откъсна от блаженото опиянение на спомена и ме върна в реалността. Отворих очи, не исках да гледам, а трябваше. Стисках розата, а тръните й жадно се впиваха в окървавените ми пръсти... и чаках. Хилядите песъчинки на арената тръпнеха в страх и вълнение, а красивата, горда осанка на бикобореца сякаш напук внушаваше безстрашие, примесено с грацията и величието на Живота.

Вратите на арената се отвориха. Видях го. Готов за битка, страст, ярост и живот. Чувах мислите му – мисли на един обречен на смърт бик. „Вратите се отварят, светлината ме заслепява и... това е началото на края. Виковете се забиват като чук в мозъка ми. Жаден съм, тъмата, в която бях, изяде спомените ми, остави само ярост. Вратите страшно хлопват зад гърба ми. Един човек в дразнещо очите ми червено ме обикаля, следя го с поглед. Зная този цвят – моя живот, моята смърт, моята кръв. Нервите ми са опънати до край, кръвта тупти в слепоочията. Уморен съм. Виковете стихват, настъпва тишина – страшна като първичната. Бикоборецът се стрелва и забива острие в рамото ми, кръвта бликва, раната пари, умът се замъглява. Мътна червена светлина и прах, тялото ми натежава...”

Бикът се свлече тромаво върху обагрения в алено-червено пясък и само стихващите удари на сърцето му отзвучаваха в съзнанието ми...

Бикоборецът отправи влюбения си поглед към мен и постави ръка на сърцето си. С грация пое хвърлената от мен в ръцете му роза. Аз обаче гледах към черното петно, проснато на арената...

Все още виждам влажните му, пропити с болка и отчаяние очи. Защо? Нали и той е имал спомени красиви, бледи, недоизживяни. Слънчеви ливади. Необятността на небето, миризмата на майчиното мляко, влажния поглед на юниците. Той няма говор, няма право на себедоказване. Има само две големи, влажни, тъжни очи, помътнели от време и болка, облени в свещената кръв на бика, смразяваща във великолепието си...