На днешната дата, 4-и юни, отбелязваме Международния ден за защита на децата - жертви на агресия. И понеже вярваме, че шамарите далеч не са най-добрата опция за възпитаването на един подрастващ човек, решихме да ви споделим една история, която ще ви накара да се замислите дали да вдигнете ръка на детето си:

Неотдавна станах неволен свидетел на една не особено лицеприятна сцена. Тя силно ме развълнува, провокирайки ме към размишления. Докато крачех вглъбена в мислите си, заръмя ситен семптемврийски дъжд. Спрях се под навеса на църквата, покрай която минавах в онзи момент.

Възцарилата се наоколо тишина придаваше още по-голяма дълбочина на мислите ми. Точно тогава нещо се случи. Мощен мъжки глас разцепи въздуха със смразяваща сила. Сепнах се. Пред мен под дъжда крачеха бързо мъж и малко момче на около 4-5 годишна възраст. "Ти си един малък неудачник и глупак. Ще правиш това, което аз ти казвам!”, бяха думите на младия мъж. Останах потресена. Последва силен шамар, чийто звук още отеква гръмко в съзнанието ми. От очите на детето рукнаха сълзи. Кратко мълчание и... сърцето ми се сви.

След шамара момченцето се смали, сякаш стопявайки се под мощната десница на баща си. Сви се в хълцащо усамотение, с глас, пропит от тъга... и утихна... като птиче..., затворено в клетка. И... отминаха.

Студено е... Не ми пукаше, че вали. Тръгнах под дъжда. Наедрелите капки бясно се стичаха по лицето ми, и вече други мисли с ярост препускаха в главата ми на мястото на първите.

За бога... това е дете! Цял един свят, изпълнен с надежди и мечти, можеше да рухне... Къде отиваше то? Какво беше детството му? Какво го очакваше? В какво семейство живееше? Просто едно дете. Картината, която се разигра пред очите ми в онзи миг, разтърси цялото ми същество. За мен подобно отношение към едно дете е недопустимо!

Не одобрявам високия тон. Смятам, че виковете причиняват психически тормоз върху детето. Да не говорим за физическото насилие. Признавам, случвало ми се е да шляпна сина си, и повярвайте ми, чувствала съм се ужасно гузно дълго време след това. Това не е възпитание, а по-скоро демонстрация на контрол и изпускане на нерви, ефектът от които не води до никъде.

Детската душа е сама по себе си цял един космос! Истинен и безметежен, изпълнен с чиста искряща радост, с очаквания и любов, с мечти и вяра... в чудесата, в красотата, в добротата. И може би поради всичко това е и толкова лесно уязвим.

Какво казва статистиката

Според статистиката у нас близо 70% от българите одобряват използването на "минимално насилие" върху децата – шамари, пляскане, издърпване на ухо. Това сочат резултатите от проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение. И това е обяснимо, имайки предвид наложения векове наред у нас патриархален модел на поведение, в което плесницата и боят с пръчки в училищата били напълно позволени и препоръчителни прийоми за възпитание. Привърженици на подобни възпитателни мерки се срещат във всяко поколение българи.

Коментарът на социолозите е, че сред немалка част от хората има двоен морал по този въпрос. Изводът им се базира на факта, че 83% от българите смятат, че не трябва да има насилие вкъщи. В същото време обаче повечето от тях подкрепят шамарите.

Възпитателни трикове без наказание

Истината е, че на шамарения подход у нас не се гледа с особено добро око, но и не се изключва напълно от списъка с възпитателни прийоми. Трябва ли обаче всеки път да реагираме остро на някоя извършена от малчуганите пакост? Дали наистина сме прави? Редно ли е да повишаваме тон на малкия беладжия всеки път, когато нашите изисквания срещнат неподчинение? Ето какви отговори дават на тези въпроси детските психолози:

На първо място съветът им към родителите е да не се оставят в ръцете на гнева си. Да се постарае да овладее моментната си негативна емоция, предизвикана от извършената пакост или демонстрация на неподчинение от страна на детето, е отговорност на всеки родител. В противен случай според експертите това само ще разстрои мъника и ще породи у него насрещна нежелана реакция.

Сред най-големите грешки, към които родителите са склонни, е да правят от мухата слон. Детето ви е счупило ценна порцеланова чиния или скъпа за вас кристална ваза? Не изпадайте в паника! Не правете трагедия от дребни битови инциденти в резултат на някоя пакост. Реакцията ви само може да го стресира и да вмени у него чувство на неоснователен страх и дори неувереност, предупреждават психолозите.

Старайте се винаги да стигнете до причината за лошото поведение. Понякога причина за това може да е някакъв външен фактор ( например лошо отношение в училище, несподелена любов) или пък да се крие в грешка или пропуск от страна на родителя (например пренебрегване нуждата на детето от достатъчно внимание и общуване с мама или тате).

Говорете с детето си. Ако е направило нещо нередно, не му викайте. Достатъчно е да му направите забележка с по-сериозен тон, но не и на висок. Прегърнете го!

На финал ще си позволя да цитирам една велика мисъл на Николай Пирогов: "За да съдим за детето справедливо и вярно, не трябва да го пренасяме от неговата сфера в нашата, а сами да се преселим в неговия духовен мир". Тогава със сигурност ще прозрем в кристалната чистота на детската душа, в удивителната същност на детската вселена.

Най-важно е ние, родителите, да съхраним оптимистичната й сърцевина, да осъзнаем детето не като наша собственост, а като благодат и чудо на природата, като най-велик и безценен Дар.