Кое те прави такъв, какъвто си? Всичко онова, което се случва в живота ти или борбата с тези случки по пътя?

Тя е на 20 години и може би няма отговори на някои въпроси. Кой ли ги има, де? Обаче има желание, което непоколебимо, като оловен войник, я води към музиката. Желание, което като ключ сол отключва соула в живота й. Желание, което тя е готова да следва, дори да е също толково тежко, колкото вдигането на тежести. Желание, което я води до дебютния й албум „Близо” и до...

До какво усещаш, че си близо?

Близо съм до завършването на албума. Близо съм до някакъв вид съзряване. Станах на 20 години преди месец и се опитвам да изградя своя начин на живот.

Тази година се очертава да ми се случват доста неща и се налага да бъда на макс на много фронтове, освен в музиката. В образованието, което тепърва ми предстои, във връзката с приятеля ми. Искам да бъда по-зряла в отношенията си с хората. Да изясня пред себе си идеите и целите си. Да оправя някои неща, които не харесвам в себе си. Нещо като опит за самоусъвършенстване.

Давам си време да обмисля нещо преди да взема решение. Досега, като типичен Овен, винаги съм била припряна, което си мисля, че ми е пречело.

Как празнува рождения си ден?

От известно време спрях да празнувам такива банални неща. Изчезна ми желанието да ходя по партита. А и никога не съм възприемала навиците на моите набори, че идеалът за добре прекарано време е да излезеш, да се размажеш и да се прибереш в осем часа сутринта. Не е това нещото, което ме кара да се чувствам добре.

Новата година, примерно, я посрещнах само с един човек. В Амстердам, с вечеря и нищо по-специално. Сега, за рождения ми ден, стана така, че го посрещнахме на общо парти с още трима рожденика. Беше относително забавно, но на самата моя рождена дата просто бях с моя приятел и трите ми най-близки приятелки. Ходихме в някакъв бар. Нищо особено, но същевременно много приятно и запомнящо се изкарване, защото си бил с най-близките си хора.

Имала съм рождени дни, в които сме се събирали по 200 човека, което също оставя някакъв траен спомен, но вече не го усещам по този начин. Предпочитам да имам само близки хора около себе си. Всъщност това е част и от съзряването. Реших да избирам хората около мен, защото те адски много влияят на това, което правиш, мислиш, на начина ти на живот.

Родена си през 90-та година - дете на демокрацията и пазарната икономика, това само плюс ли е за теб?

Аз и да бях родена в последните години на социализма, това пак нямаше да ми повлияе особено, защото първите 10 години от живота си ги прекарах извън България. А и соца е така дълбоко вкоренен в хората, в ежедневието и в част от ценностната система на обществото, че все още се усеща неговия аромат. Може би това, което съм „изпуснала” в началото на 90-те, е една много специфична тръпка в хората и в музиката. Едно такова усещане за ново начало. Желание за нови амбиции и емоции, които в моето време ги няма.

Аз нямам много ясни спомени, но като че ли в края на 90-те на българската сцена имаше много повече одухотворена музика, отколкото сега. Жалкото е, че в момента бездарието е по-оценявано, дори финансово, отколкото музиката, която си заслужава.

Мислиш ли, че пътят, по който ти си поела сега, е прокаран от артисти като Белослава, Phuture Shock, които започнаха всичко точно тогава, в края на 90-те?

Всъщност аз въобще не съм повлияна от Белослава или Phuture Shock, които безкрайно много харесвам и уважавам. Реално, израствайки навън, аз не съм имала досег до музиката тук. Това, което съм научила и харесвала впоследствие, е станало няколко години след изграждането ми по някакъв начин като музикант.

За Phuture Shock, например, чух едва преди 3-4 години. Много ми харесаха, споделяме и общи вкусове, и това сигурно ми е повлияло, защото реално сега работя с тях, приятели сме. Жалко е, че се броим на пръсти хората, които правим такава музика, и постоянно ни сравняват или ни слагат под общ знаменател. Не, че има нещо лошо, но не е и много яко. Все едно да хванеш Лорин Хил, Ерика Баду, Джил Скот и още 10 банди и 10 певици и да кажеш: „Ами, те са едно и също”. Това, което всеки един от нас прави, е хем близко, хем много различно едно от друго.

Причината да израснеш извън България е работата на баща ти като треньор. С какъв спорт се е занимавал той?

Беше треньор по вдигане на тежести. Сега е пенсионер. Казва се Неделчо Колев. Той е двукратен световен и европейски шампион, има и бронзов медал от Олимпиадата в Москва през 1980. Тогава е и неговото последно качване на подиума. Точно 10 години преди аз да се родя. Те, моите родители са малко по-възрастни, отколкото тези на моите връстници...

Това притеснявало ли те е по някакъв начин?

Не. Не харесвам хората да имат някакви възрастови предразсъдъци. Адски много уважавам и обичам баща си. Той има специално място в живота ми, но не бих казала, че сме приятели. Просто нямаме такъв тип връзка, но това въобще не ни пречи да си общуваме нормално. Аз имам и брат, който е с 15 години по-голям, и брат-близнак, по-малък от мен с 15 минути, но бих казала, че и с двамата се разбираме еднакво добре. Приятелят ми също е по-голям с 13 години от мен, но какво от това. Възрастта никога не е проблем.

Верни ли са митовете за специфичната духовна връзка между близнаците?

При мен не е съвсем така. Ние с брат ми сме двуяйчни близнаци и това също е от значение. Имало е обаче подобни ситуации. Веднъж, той беше паднал със сноуборд от 15 метра и костта от таза му се беше извадила, а при последвалия втори удар се беше вкарала обратно. Нечовешка болка за него. Една седмица по-късно, при мен на същото място, но от другата страна започна да ме боли адски силно, без каквато и да е причина. Без да съм падала, да съм се удряла или схващала. Много странно се чувствах тогава.

Обаче телепатия или други общи усещания не сме имали. Случвало ми се е с други хора. С една много близка приятелка. Имаше период от няколко месеца, в който знаех постоянно къде се намира, знаех кога ще ми се обади и такива работи. Казвахме цели изречения заедно, много странно...

Баща ти, като човек, който се е занимавал със спорт, не се ли е опитвал да те направи спортист?

Той ме отказа. В началото, като малка, когато живеехме в Индия, много исках да тренирам гимнастика. Голяма мания ми беше, но той не ме пускаше. По-късно, когато се преместихме в Тайланд, пак се опитах да започна, но вместо това успях само да се науча да плувам.

Същото се случи и когато дойдохме в България. Бях около 10-годишна, когато живеехме близо до стадион „Славия”. Тогава тренирах лека атлетика. Бях много добра, спечелих първо място на спринт в някакво градско състезание, но и тогава баща ми си намери повод да ме откаже. Бяха ни правили някакви IQ-тестове и аз по някаква случайност бях изкарала висок резултат за годините си. Тогава той ми заяви: „не, никакъв спорт, ти ще учиш бизнес”.

Може би като човек, който е извървял труден път в спорта, той е имал други амбиции за децата си. Предполагам всеки човек има такива желания. Аз, например, много бих искала моето дете да стане музикант, хаха, но това не зависи от родителите. Всеки се ражда с някаква дарба и с някакви интереси, които много трудно биха могли да бъдат променени.

Той не искаше дълги години наред да се занимавам и с музика. За първи път ми каза, че се гордее с мен след концерта преди месец в Sofia Live Club. На другия ден ми звънна и ми каза: „Еее, най-накрая да се гордея с мое дете”. На мен ми стана адски приятно. За пръв път от 8-9 години, откакто съм решила да се занимавам с музика. Време, в което съм минала през страшни мъки. Искало ми се е той да ме подкрепя повече. Случвало ми се е на 12-13 години да ходя сам-самичка с нощен влак на конкурс в Добрич, примерно.

Аз от много малка адски обичах музиката. Да я слушам, да я възпроизвеждам по някакъв начин. Това ми беше, може би, най-милото нещо. В един момент просто всичко се превърна в страст. Сега явно баща ми си е дал сметка за това и се е примирил с факта, че съм намерила себе си в музиката.

Всъщност баща ти като мъжко момиче ли те отгледа покрай двамата ти братя?

Той не е от този тип хора, които дават някакви съвети или насоки в живота. От баща ми може би съм наследила тази нужда от динамика, да бъда дейна. Някакво такова спортно духче.

Иначе аз не живея с майка ми, откакто бях на 9 години и това може съвсем несъзнателно да ми е повлияло, не знам. В този период, в пубертета, всички неща, които се случват на една девойка съм ги преживяла сама. И сега се опитвам да бъда по-самостоятелна. Примерно, още когато бях на 17 живях сама в Щатите. Така исках. Затова, ако говорим за по-стабилен характер – да, мъжко момиче съм, но не и мъжкарана. Аз не съм и типичната жена. Има доза феминизъм в мен, но по-скоро мога да съдя за разни работи по няколкото специални за мен мацки, които съм определила за близки приятелки.

Иначе като цяло винаги съм имала повече приятели мъже, отколкото жени. Радвам се, че в повечето случаи мъжете са ме приемали като готина мацка, която може да се забавлява и да говори с тях, дори за футбол, примерно. Харесва ми, че по някакъв начин винаги са ме възприемали наравно с тях.

Какво означава да си жена?

Една жена трябва да има достойнство и много добре да си го отстоява. Да бъде много нежна и в същото време много твърда. Да има цели, но да не прави ужасно много компромиси заради тях. Да балансира между това да бъде силна и сериозна и нежна, мила, и добра.

Жените в какво са по-добри?

Мога да кажа в какво не са. Не са по-добри шофьори, по-добри готвачи... Обаче можем да правим доста неща едновременно, което на мъжете им е много по-трудно. Те не могат да се разкъсват между няколко дейности.

Виждала съм и много кофти неща, причинени от болната амбиция на една жена, която може да бъде крайно подла и отмъстителна. Не, че мъжете не са, но не до такава степен. Има обаче някои неща, в които жените са незаменими. Неща, които никога не бих могла да обсъдя с мъже.

Какво забелязваш първо в един мъж?

Погледът, усмивката, цялостното му излъчване. Начинът му на изразяване също е много важен, стойката му, маниерите. Специфично е. В някои случаи не мога да определя какво точно ми е харесало в даден мъж. Не гледам и не слушам за някакви точно определени неща.

Каква е историята на ключа сол, който постоянно носиш на врата си?

Ха, не мога да си спомня как се сдобих с първия, но този, който нося сега, е втория. Първият го подарих на бившия ми приятел, когато заминавах за Щатите. Реших да му оставя нещо много ценно за мен и го вързах на един подарък за него, който му бях направила собственоръчно. Сега го нося, защото мисля, че ми носи късмет. Аз съм малко суеверна и това ключе вече е част от мен. Запазена марка ми е, хаха.

Затова ли си го и татуира?

Тази татуировка вече е друга. Ключето много се изкриви. Бях го направила като много малка. Сега пораснах, може би и напълнях малко, и то съвсем се деформира, а и цветовете му се развалиха и вече не ми харесваше, затова го промених.

Всъщност как започна с татуировките?

Бях на 11-12 години, слушах много рок и хип-хоп. Имах и една приятелка... тя е първият човек, с когото се запознах, когато се прибрахме от Индия в България. В момента и тя като мен живее в Холандия, на 1-2 часа път от мен. Много се влияех от нея, тя първа си направи татуировка и аз се реших след едно лято, като се върнах от морето. Лапешка история.

Първа и най-важна беше музиката, затова си направих ключа сол. После надписът „faith” с крила, просто за да ми напомня, че не трябва да спираш да вярваш в това, което правиш. Крилата пък символизират свободата да правиш това, което искаш. Последно, тази на ръката ми... всичко започна от един печат „Made in Bulgaria”, който си направих в Ел Ей, когато ме беше обзела безумна носталгия. Когато се прибрах реших, че вече няма смисъл от нея и реших да го скрия с някакви вълни, море, цветя, природа – все неща, които аз харесвам много. И концепцията е, че тръгваш от нищото, през водата, през природата, политаш с крилата и след това се прераждаш, защото на гърба ми завършва с един феникс.

А как си избираш дрехите?

Най-мразя да се шляя по магазини и да зяпам. Пазарувам само когато имам нужда да подновя или да освежа гардероба си. Повечето пъти търся нещо конкретно, имам някаква идея къде ще го намеря и си го взимам.

Най-голямата ми драма досега беше когато си търсех обувки за абитуриентския бал. Роклята си бях купила отдавна, с последната ми заплата за лятото в Щатите. Харесах си я на мига, докато вървях по една улица в Санта Моника. Видях я на витрината и си казах: "Ех, колко е яка”. Трябваха ми още няколко минавания оттам, пробвах я и след няколко дни си я поръчах просто по интернет. Обичам много така да пазарувам от няколко международни сайта.

Може би една от причините да не ходя по магазини, особено в България, е че има много гадни неща. Влизаш в 10 поредни магазина и има 10 поредни еднакво гадни неща. Кичозни, претруфени и това в някакъв момент те отказва да се шляеш като идиот. Просто не съм от тоя тип жени, които като са се нагласили и се пипат от кеф пред огледалото.

Иначе като цяло нямам някакви насадени комплекси и нося всичко – и високи токове, и поли, за да ми се виждат краката. Особено лятото, когато повечето време съм с рокли и поли. Повечето неща, които нося са в меки цветове. Не съм от най-шарените, но подбирам разни комбинации. Винаги избирам обувките да са по-семпли. Обици нося много, дървени и такива халки, които са ми много любими. Гердани, гривни, въобще доста аксесоари слагам. Всъщност най-голямата ми мания са обувките и чантите.

Какво носиш винаги в чантата си?

Едно оловно войниче, което една приятелка ми подари преди известно време. Каза ми, че е за късмет и аз оттогава си го нося. Ключове, телефон, портмоне – без тях не може. Тази щипка за коса винаги е закачена ето тук, за дръжката. Дезодорант. Гланц, който не влиза често в употреба, ама така, да има. Книга също така – винаги когато пътувам.

Любима дреха имаш ли си?

Имах много любим суичър, който изгубих преди 2 години. Наскоро си купих и една страшна рокля, която много си харесвам. Мисля да бъде моят хит за лятото. Тази риза, с която съм сега, също ми допада. Купих си я заедно с роклята.

Музиката, която правиш, на каква дреха би я оприличила?

То е като да избера дрехите, с които да представя песните си на някакъв концерт. Ще бъде рокля. Фина, ненатрапчива, с меки цветове, средно къса, не обичам тези, които се спускат до долу. Може би комбинирана с кожена гривна и някакви хенд-мейд бижута, които много обичам. Семпло, но задължително с някакъв красив акцент.

Имаш ли си любима песен от албума?

Имам няколко, които са ми легнали на сърцето. „Four Letter Word” на Рахел Тодорова (а.к.а Рейчъл Роу) е страшна. „Близо” естествено. Дойде в един много интересен период, който изживявах. Така си го излях от сърцето. Друга любима е общата с Белослава, която ще пуснем и като сингъл с видеоклип.

Как ще изкараш лятото?

Ооо, в рамките на месец ще гледам на живо едни от любимците ми. Май трябва да пия хапчета за сърце, за да не получа удар. 27 юни – Пърл Джем, 11 юли – Стиви Уондър и Джос Стоун на North Sea Jazz festival в Ротердам, 17 юли – Ерика Баду в Амстердам. След това си идвам в България и отивам в Созопол и Варна. Може би ще направя и аз някакви концерти по морето, а през септември мисля да съм готова с промоцията на албума.

Трите най-важни неща за теб в момента?

Първо – албумът. Второ – на 1-ви юни, когато пътувам за Амстердам, да ми кацне самолета, защото имам много голям страх от летене със самолет. Трето – Васил, приятелят ми.

Какво е любовта за теб?

Моментът, в който се чувстваш най-добре. Най-щастлив. Възможно е да объркаш усещането когато има човек, който просто те разиграва с номера и те прави на луд, но това не е любов. Това е някакъв вид увличане. Даже към амбиция клони. Може би е нужда да постигнеш някаква цел, някаква страст.

Любовта е, когато даваш всичко и не искаш да ти се върне по никакъв начин. Нямаш очаквания. И не ти пука какво получаваш, не съжаляваш, дори след време. Просто оценяваш колко щастлив си бил в дадения момент с друг човек и не искаш възвращаемост.