Изплуваща сутрин, тишина или по-скоро липса на звуци, котката спи с изключително самодоволство, защото знае, че ти трябва да излезеш, а тя може да остане да си лежи колкото поиска. Телефонът току-що е звъннал и е оповестил края на нощта и началото на вторник сутрин.

Спомняш си, че тепърва трябва да отидеш на работа, тепърва да пиеш кафе, което те усмихва, защото ароматът на току-що смляно предстои. Все пак ще се наложи да станеш, да избереш какво да си облечеш, да намериш онези лилави обувки, които купи в края на миналото лято и после не спря да вали, и накрая да сложиш храна на котката преди да излезеш, за да има сили да си полежи и следобеда. Не искам да прекалявам, но навън е вълшебно рано сутрин, всички са чисти, добри, усмихнати...

Телефонът пак звъни. Този път наистина се събуждаш и разбираш, че си се успала – няма време нито за кафето, нито за лилавите обувки. Все пак трябва да нахраниш котката и изчисляваш, че може да ползваш това за извинение за закъснението за работа. Кой ще ти повярва? Влизаш в офиса, няма никой, явно и другите имат котки... Сядаш да си отдъхнеш за секунда на стола с онова, котешкото самодоволство. Отиваш за кафе и цветята, които взимаш всеки вторник.

Връщаш се, всички са дошли и се преструват, че работят от часове. Здравейте! Нося ви лилаво.

Малка черна кола