Гледахте ли видеото от Бургас, онова брутално видео, в което млад мъж изритва безпричинно възрастна жена на автобусна спирка? Видяхте ли агресивната муцуна на простотията, бръснатата й глава, дебелия й врат? Забелязахте ли безгръбначната, робска реакция на случайните хора на спирката? Как невнятно се върти човекът с цигарата, все едно че нищо не се е случило, как чакащите жени плахо пристъпват към паднала 72-годишна пенсионерка, а след това културно се набутват в автобуса. А тя се свлича сама на тротоара!

Тук е така, мили хора. Справедливостта е сляпа, а човещината отдавна абдикира в името на първичния инстинкт за оцеляване. Изнизвайте се един по един и бъдете благодарни, че ви се размина. И този път. Трайте си, за да не пострадате. Особено ако на метри от вас плюят в лицето и изритват в гръб случайна старица, а накрая, докато лежи на земята с лекарствата за нейния съпруг, още няколко пъти я сплашват. Защото първото и най-важно правило в територията България гласи:

Агнетата да мълчат

Честно казано, първоначално аз също смятах да замълча. Не приемам, че такива отвратителни и жестоки прояви трябва да занимават обществото. Когато непрекъснато ни се показват само насилници и престъпници, те легитимират своето място под слънцето и стават новото нормално. Други хора започват да им подражават, мислейки се за безнаказани и недосегаеми – и постепенно се завърта спиралата към дъното.

Неусетно стана нормално полиците да имат далавери, прокурорите и професорите – подкупи, футболистите – любовници, учениците – газови пистолети, охранителите с джипове – бухалки, а криминалните елементи – някакво психическо заболяване, което да им служи като оправдание, за да се измъкнат.

Неусетно българите станаха по-страхливи, апатични, безхарактерни. Гордостта и непримиримостта посърнаха с класическите романи, за да установим днес (отново), че все повече приличаме на стадо от мълчаливи свидетели. Като онази представителна извадка от спирката в Бургас.

Камерата е записала мъж на средна възраст, възрастни и млади жени, вероятно образовани и работещи, но никой от тях не смее нито да озапти нападателя, нито да окаже адекватна помощ на жертвата. Камерата не лъже и констатира за пореден път, че ако не си помогнеш сам, няма кой да го направи.

Стадото си остава стадо, независимо дали има вълк или не.

Чета форумите и недоумявам коментарите от типа „Ами, това е положението, не дай, Боже, на всеки може да се случи“. Не, драги зрители, не може да се случи на всеки. Не трябва да се случва на никого. Никъде. Изобщо.

Триумфиращата в момента житейска философия на тревопасни и на жертви трябва да се изкорени. Защото тя смъква отговорността от всеки един от нас и излиза, че е най-добре в напечени ситуации да играеш пас. Защото така сами се генерализираме като страхливци, ни лук яли, ни лук мирисали, с което категорично не съм съгласна.

Не мога да споря обаче, че именно равнодушието на околните стимулира насилниците като Живко Кючуков. Когато знаят, че никой няма да реагира, те правят каквото поискат - на улицата, в училищния двор, на магистралата, къде ли не. И понеже няма кой да ги спре, единствената надежда на техните свидетели е чисто и просто бурята да отмине. Вместо да се спасят, те си правят лоша услуга.

Все си мисля, че шестимата души на спирката биха могли да предотвратят нападението срещу възрастната дама, ако се бяха намесили по-рано. Сега можеше да не лежи в болница със счупен таз, а да се грижи за своя обездвижен съпруг. Нямаше да говорим колко малко човечност е нужна понякога и колко много липсва всъщност, а аз нямаше да напиша този текст. Сега, тоест до следващия път.

И още нещо – ние не си заслужаваме съдбата. Сами си я правим.

Автор: Виктория Димова