„В момента се вихри криза на човешките ресурси“: Кен Робинсън относно търсенето на себе си и правилния избор.

Сър Кен Робинсън е специалист в сферата на иновациите, креативността и човешките ресурси, консултант на редица правителства и световни културни мероприятия. Посветен е като рицар през 2003 г. заради заслугите си в развитието на образованието и изкуствата. В речта си на The School of Life в лондонския Конуей Хол (един от най-старите клубове на свободната мисъл в света), Робинсън доказва, че причина за нашите грешки не са завишените, ами напротив – твърде ниските очаквания.

В тази статия ще разберете защо трябва да работите това, което обичате.

"Преди няколко години двамата с жена ми Тери бяхме на едно прекрасно мероприятие, наречено Ванкувърска международна среща. Присъстваха към три хиляди души, събитието беше организирано от центъра на Далай Лама във Ванкувър. Аз трябваше да се погрижа за уводната част. Участниците в конференцията бяха много интересни. Там беше например Матю Рикар – френски биолог, който е станал тибетски монах. Баща му е бил философ и Матю разказа, че в дома им постоянно идвали различни хора, докато той бил още дете. Сред гостите били Самюел Бекет и Албер Камю, каймакът на френската интелигенция идвал на вечери у тях. Наминавали са и Жан-Пол Сартър и Симона де Бовоар. Те били в центъра на френската интелектуална среда, а Матю винаги седял на една маса с тях. Но нещо все му липсвало – до момента, в който видял репортаж по новините за тибетски монаси, дошли в Париж. Матю забелязал, че те изглеждали много щастливи – сякаш видял пророците, дошли от древни времена. Дрехите им и целият им облик излъчвали усещане за щастие.

Всичките интелектуалци, които им идвали на гости, водещите умове в европейската традиция, изглеждали съсипани от неувереност и съмнения Напушвали се до смърт или пък пиели алкохол в плашещи количества. Провъзгласявали редица принципи на хубавия живот, но Матю не се чувствал убеден в правотата им. Затова отишъл в Тибет и влязъл в манастир. До момента е прекарал там 30 години и е сред приближените на Далай Лама. Провеждал е дългогодишно проучване на медитацията на ниво влияние върху централната нервна система и резултатите са изключително интересни от научна гледна точка. И така – Матю Рикар в момента официално е обявен за най-щастливия човек на Земята. Въпреки че от социална гледна точка това сигурно е тежко бреме – не може да се покаже никъде нещастен. Всеки път, когато излиза навън, е длъжен да се усмихва, сякаш всичко е супер.

На онази конференция трябваше да водя дискусията и да представям участниците й. Първият проблем, с който се сблъсках, беше как да представя Далай Лама. Но после осъзнах, че не е нужно да казвам нищо за него. Името му е на практика нарицателно.

Далай Лама каза редица прекрасни неща. Например някой го попита „Какво мислите за това някой да ползва думата „свят“ за вас?“. Той се замисли, мълча цяла минута. После се приведе напред и мислено всички ние, 2 хиляди души, също се наведохме напред с мисълта „Сега ще стане нещо невероятно. Това е Далай Лама. Той мълча дълго след въпроса, сега ще чуем истинска сензация“. И тогава той каза „Не знам“. Останахме потресени. Какво ще рече „Не знам“? Ти си Далай Лама! Ние сме тези, които не знаем. А ти трябва да знаеш. Но красотата на този момент беше в това, че той беше допуснат – за цялата аудитория. Затова смисълът на казаното, който Далай Лама обясни по-късно, е, че той не знае, тъй като не е мислил за това преди. Разбирате ли? Той е мислил за много неща, но не и за това.

Намирам това за прекрасно – отговора му „Не знам“. В нашата култура да не знаеш означава да се провиниш пред обществото. Не е ли така? Хората постоянно се преструват, че знаят какво ли не, а всъщност нямат дори бегла представа. Защото най-лошото, което можеш да направиш в европейската традиция, е да покажеш, че не си в течение, че нямаш собствено мнение. Новинарските емисии подхранват това убеждение и ни дават мнения на кредит като банки.

Далай Лама просто смята, че дори само да се родиш вече е чудо. Големият въпрос е какво да направиш с живота си сега, когато вече го имаш. Да го прахосаш напразно? Или да направиш нещо интересно? Или пък нещо важно – поне за вас? Това е, което ме поразява от доста време – много хора си прекарват живота, занимавайки се с неща, които изобщо не ги интересуват. Просто се напъват с всички сили да преживеят работната седмица, очакват отчаяно почивните дни и не изпитват никакво удовлетворение от свършената работа. В най-добрия случай се отнасят с търпимост към работата си, а в най-лошия – дори не я понасят. Повечето хора не си представят на какво са способни, не знаят кои са истинските им таланти и възможности. И затова решават, че нямат никакъв талант.

Според мен в момента преживяваме криза на човешките ресурси. Това е сериозен проблем. Аз съм сигурен, че всички сме родени със заложени таланти и способности. Ако сте човек, това просто ви е в кръвта. Сигурен съм, че най-важното нещо, по което човекът се отличава от животното, е силата на въображението.

Ако имате куче, знаете, че кучетата не се променят особено в интелектуален план, нали? Няма да отидете на гости на куче, за да видите какво ново се е случило при него. Какво става? Как я карате? По същия начин. Имат само минало. А при хората постоянно се случва нещо, нищо не си остава, каквото е. Това е защото освен въображение имаме и естественото му следствие – креативност, която използваме за създаването на нещо ново. Раждаме се с нея, както се раждаме със способност да говорим членоразделно и да мислим. Разликата е само там, че някои откриват у себе си някакви способности, а други не. Затова последните често стигат до извода, че са бездарни. Пък аз често срещам хора, които са си намерили точното призвание, вродени таланти. Те обичат това, което правят и животът им е пряко свързан с това занимание. Правят това, за което имат природен талант, разбирате ли? Знаят как да го правят.

Писах в книгата си за мъж на име Терънс Тао и говорих за него, защото той е удивително талантлив в една област, от която нищо не разбирам – математиката. Терънс е математик, работи в UCLA в Лос Анджелис. Научил се е да чете на три години, гледайки „Улица Сезам“ - затова има малко странен акцент. На четири години е можел да прави наум сложни сметки с двуцифрени числа – нещо, което аз до ден днешен не умея. На осем е държал тест за ниво на абсолвент от колеж и е получил 90 % правилни отговори. На 14 е защитил докторска дисертация по абстрактна математика. На 30 е спечелил награда Фийлдс, която е еквивалент на Нобеловата награда в сферата на математиката. С всичко това искам да кажа едно – Терънс разбира от математика. Има природна дарба за нея.

Включих в книгата и една жена на име Ева Лоуренс, с която се запознах в самолет. Питах я какво работи и тя каза, че играе професионално билярд. Прочетете нещо за нея – Ева Лоуренс по прякор Striking Viking (Поразяващия Викинг). Родена е в малко градче на север от Стокхолм. Когато била на 12, отишла с брат си в градчето да търси развлечения, влезли и в билярдна зала. На входа тя замръзнала, не можела да повярва на очите си. Питах я какво толкова е видяла, а Ева каза: „Това беше вълшебната пещера на Аладин, нещо невероятно. Тъмна стая с осветени зелени кръгове и хор,а приведени над масите. Изглеждаше като църква. Ами звука от удрянето на топките една в друга! И ярките им цветове на зеления плат. Всичко беше толкова вълнуващо“.

В крайна сметка тя станала шампион в местно състезание, а после участвала и в други първенства. Станала шампион на националното състезание в Швеция, участвала в европейския шампионат и спечелила първото място и там. След това основала първата в света Женска лига по билярд, която в момента съществува на международно ниво. Ева организира състезания, провежда уроци и редовно се показва по телевизията. Тя обича до полуда всичко това. И ми каза „Когато отивам на билярдната маса, все така не мога да кажа след играта дали съм стояла там 20 минути или три часа. В такива моменти губя представа за времето. Най-интересното е, че в училище не можех да понасям геометрията. Но билярдът е геометрията в действие. Когато топката се движи по масата, виждам нови ъгли и фигури. Сега използвам билярда, за да уча децата на геометрия – дисциплината, която преди мразех“.

Затова един от основните признаци за това, че сте намерили мястото си, е усещането ви за време да се променя. Знаете как става това – когато правите нещо, което не ви е присърце, пет минути ви се струват цял час. Когато пък изпитвате удоволствие от това, което правите – часът ви се струва като пет минути. Едно важно условие е умението, другото е страстта. Не е достатъчно да правите нещо добре, за да намерите мястото си. Познавам много хора, които са истински професионалисти в това, което правят, но не обичат професията си.

Сигурен съм, че ако сте намерили мястото си и правите това, което ви е присърце, това занимание няма да ви уморява и опустошава, ами напротив – ще ви изпълва с енергия и ще ви мотивира. Когато говоря за криза на човешките ресурси, мисля, че причината за явлението е в това, че много хора са отхвърлили способностите, които имат. Познавам редица хора, които са имали възможност да проявят вродените си таланти и да намерят целта на живота си. Други пък са получили помощ от онези, които са забелязали таланта им, преди самият им носител да го осъзнае.

Почти във всяка една история има някой, който е помогнал на човека и го е подкрепил. Последният пример, който искам да дам, е човек на име Барт Конър. Когато бил на 6 години, разбрал, че може да ходи на ръце също толкова добре, колкото и с краката си. Нямам представа как е открил това, но се е случило. Той споменава по-късно, че това умение било кажи-речи безполезно, но го направило по-популярен. На всяко едно парти, когато разговорът замирал, някой казвал „Барт, я ни покажи как ходиш на ръце“. И приказката отново тръгвала. Ходенето на ръце било просто „номерът на Барт“ за партита. Но когато той станал на осем, майка му го записала в местния център по гимнастика. После той казва „Никога няма да забравя чувството, което изпитах, когато влязох в залата. Това беше нещо средно между съкровищницата с подаръци на Дядо Коледа и Дисниленд. Чувството беше опияняващо“. Питах го защо. Той отговори „Там имаше топки, трамплини, въжета, дюшеци“. Чуйте го – вие така ли се чувствате, когато влизате в спортна зала? Според мен малцина се чувстват така.

Той започнал да ходи на тренировки и скоро прекарвал в залата цели дни – защото му харесвало. Десет години по-късно участвал в Олимпийските игри, представлявайки Америка. Станал е най-успешния гимнастик в американската история. Сега живее в Норман, щата Оклахома и е женен за Надя Команечи. Помните ли я? Първата златна медалистка в женската гимнастика. Двамата имат син, прекрасно момченце на име Дилън – в чест на Боб Дилън. Двамата родители държат заедно собствен център за спортна гимнастика и са водещи дейци на Олимпийското движение.

Така че ще кажа още две думи за всичко това. Първо – майката на Барт е можела да му каже още като малък „Ей, престани да ходиш на ръце. Разбрахме, че можеш, а сега седни и си напиши домашното“. Но тя не го е направила, поощрила е детето си и затова Барт е имал толкова невероятен живот. Тук обаче следва и „второто“. Тя го е подкрепила, но не е знаела какъв път ще трябва той да измине. Не е и можела да знае. Затова животът не е само линеен. Сигурен съм, че майка му не си е викала „Ето, Барт вече е на шест, може да стои на ръце, пък в Румъния живее онова момиче, а тук е албумът ми на Боб Дилън“. Всичко е станало по естествения си път. Това, че сами създаваме живота си – да, именно „създаваме“ е думата – е най-голямото благо в човешкото битие. Не сме задължени да следваме някакъв веднъж зададен курс, можем да променяме пътя си, не само да творим, но и да претворяваме. И е много по-вероятно да се заемем с подобно прекрояване, ако намерим нещо, което ни дава удовлетворение и радост. Защото единственото, което наистина има значение, е енергията.

Сигурен съм, че много хора не са в състояние да открият таланта си – системата им налага приоритетите си, поощрява едни дарби и отхвърля повечето други. Излиза, че ако не се справяте с нещо – например ако не ви върви математиката – другите си мислят, че сте зле и с всичко останало, че нищо не умеете. Затова трябва да се борим с образователната система. Същото се случва и с работните места. Но разбира се трябва да започнем от самите себе си.

Ключовата фраза на срещата във Ванкувър, казана от Далай Лама, гласеше, че не можете да се борите за световния мир, ако сте сърдити. Но най-важната есенция според мен може да се резюмира с думите на Карл Густав Юнг „Аз не съм онова, което ми се е случило, аз съм онова, което съм решил да стана“. Същото е казал и Джордж Кели „Никой не е длъжен да става жертва на собствената си биография“. И ако Юнг е казал, че ние сме това, което сме решили да станем, той е имал предвид, че имаме много варианти да избираме. Трябва да направим всичко възможно да ги проучим и да направим правилния избор."