Първата ми работа, след като хвърлих багажа в хотелската стая и разучих набързо как и за колко време мога да стигна до най-близката метро станция Piramide, бе да се отправя право към Колизеума.

Спирката на метрото носи гръмкото име Colosseo и трафикът от хора, предимно туристи, който се изсипва на нея е потресаващ. Изкачвайки се нагоре забелязвам как множество туристи рязко вдигат глава нагоре и застиват така за секунди. Да, първото нещо, което виждаш на излизане от метрото е този гигант на историята, спомен за най-великолепния амфитеатър в Древен Рим, който смълчано и гордо се извисява на десетки метра от земята.

И едва окопитила се, че, за бога, пред мен стои този вечен гигант, който съм виждала само по филми и календари, от всички страни се спускат млади хора от различни етноси, които ми предлагат тур из Колизеума – на английски, руски, испански, японски, марсиански и какъвто още език се сетите. Спасението в случая се оказа да избягам бързо със свенлива усмивка, а НЕ да се спирам и културно да обяснявам на всеки, че нямам нужда от помощ. Предпочитам да обикалям забележителности сама, запасена с добър пътеводител, в който обикновено информацията е изчерпателна и поне ще науча най-важните неща за даден исторически/културен обект. Отказала съм се от гидовете, защото постоянно се разсейвам в разглеждане наоколо, взиране в детайлите, изживяване на чувството да видя някое приказно историческо съкровище и огромна част от нещата, които гидът изстрелва със скоростта на светлината, остава абсолютно неасимилирана от иначе не съвсем глупавото ми същество. Та в този ред на мисли, аз се опитах деликатно да избегна дружелюбно, но настоятелно отправените нападки, макар че съм убедена, че съм ги подминавала с онзи поглед, в който се чете „Ох, не, леле майко, ама оставете ме бе!“

Нареждам се на опашката за Колизеума и си купувам билетче за 12 евро, което важи и за Форума и може да се изплозва в рамките на два дни. И тръгвам към арената...

Заставам под яркото есенно слънце и си мисля какъв народ са били древните римляни – способен на високи архитектурни, артистични и исторически постижения, но толкова гладен за ексцесии и свирепи битки. От това място ме побиват тръпки. Арена на кръв, викове и брутални забавления, в които страхът и смъртта са били единствено достойни да задоволят хорската нужда от развлечение. Тук са се порвеждали всевъзможни екзекуции, възстановки на битки, както и драми с митологични сюжети. Но най-фрапиращ според мен е фактът, че сред сенките на всичко това през Средновековието Колизеумът за кратко е бил християнски храм – в конструкцията на амфитеатъра е била вградена малка църква. Но по всяка вероятност това деяние не е успяло да придаде особена религиозна значимост на сградата.

Колизеумът е продукт на политически жест от страна на император Веспасиан към римските граждани. Освен грандиозен амфитеатър, Веспасиан подарява на хората си и сладостта от това да станат свидетели на потъпкването на определени дела на предходния император Нерон, който завзел множество земи от жителите, за да построи върху тях великолепна резиденция с изкуствено езеро. Веспасиан започва строежа на Колизеумът именно върху езерото на Нерон, а иззетите земи ги връща обратно на предишните им собственици.

Стоя на местата, от които са се гледали битки между гладиатори. Оглеждам се наоколо и си представям всички тези 50 000 души, побрани в грандиозния Колизеум, из дълбините на който се дочуват ревове на диви животни, затворени в клетки с един единствен изход нагоре към смъртта – тяхната или на човека, с когото им е отредено да се бият. Давам си сметка, че сутрешният час, в който посещавам Колизеума, е бил отреден за провеждане на битки между гладиатори и животни. Наричали са бойците bestiarii (биещи се със зверове) или venatores (ловци). Но нека уточня разликата между тях – първите са били обикновени престъпници, които не са имали никакви умения в подобен тип битка и почти никога не са се надявали на реален шанс да надвият дивите животни, докато вторите, ловците, са били истинските гладиатори, излезли на арената, за да създават спектакъл от бойни, смъртоносни умения. С течение на времето започват да наричат bestiarii и хората, които се грижат за животните в клетките и които отговарят за пускането им на арената. Опознавайки слабите и силните страни на зверовете, копнеещи за слава и участие в грандиозните спектакли, те също започват да се бият с животни, превръщайки се в едни от най-зрелищните бойци на амфитеатъра.

За справка на любознателните: битките между животни са се наричали venationes, убиването на затворници от животни и други екзекуции - noxii, а битките между гладиатори - munera.

Постепенно вкусът на публиката се променя, но основната причина за замирането на игрите е военната и финансова криза в западните части на империята, както и многото нашествия на варварски племена в Италия. Никой вече не може да понася огромните разходи, нужни за организиране на представленията, поради което Колизеумът престава да функционира.

През вековете камък и мрамор от Гиганта били използвани за строеж на известни дворци в Италия, а някои властимащи дори обмисляли да превърнат останките на амфитеатъра във фабрика за вълна. Колизеумът е бил подлаган на множество нападки както от природата, така и от хората, докато през 1749 година папа Бенедикт XIV не визма ефективни мерки за опазването му, обявявайки го за свещено място, заради мъченичеството на ранните християни, убити там.

Признавам, че нещо тук ме смущава. Енергията е толкова плътна и смразяващо тиха – вероятно умът ми си играе игри, знаейки някои факти от историята на амфитеатъра. Възприемам това място като гробница на виновни и невинни хора, изтръгнати от естествената им среда диви животни, изгладнели за сензации обикновени римляни и жадни за боготворене императори. Годините след Древен Рим не носят нищо по-ведро на Колизеума... Явно това е съдбата му – да устои на вековете, събирайки в себе си мечтите и греховете на хората.

Последното нещо, което видях на излизане от тук, бе умиращ гълъб, притихнал с отпуснато крило в един каменен процеп

Вероятно много от вас биха останали възхитени от Колизеума, но аз си тръгнах до известна степен потисната. Но това е добър знак – важното, е че Той ми направи впечатление, стъписа ме, подчини ме, макар да не успя да ме спечели. Колко ли е уморен от ежедневно изсипващите се тълпи туристи, които го обхождат, снимат и рядко разбират...

С особено чувство завършвам този материал. Първи ден в Рим и първо впечатление, което отсега ми дава да разбера, че този град не е повърхностна приказка за стари времена, запазила разкоша и мистерията на миналото. Рим е жив и диша и може да ти даде както наслада, така и повод за размисъл.

Знаете ли, нямах търпение да видя Августеумът, мавзолеят, за който пише Елизабет Гилбърт в книгата си и с който сравнява живота си -

„За мен Августеумът е като жена с напълно хаотичен живот — може в началото да е била домакиня, после внезапно овдовява, след това се хваща с кабаретни танци, за да печели пари, после изведнъж се оказва първата жена зъболекар в открития космос, а след това опитва да се намеси в държавната политика, но все пак успява да запази цялостно усещане за себе си след всеки катаклизъм.

Гледам мавзолея и си мисля, че в края на краищата моят живот не е бил чак толкова хаотичен. Просто светът е хаотичен и ни кара да се променяме по напълно неочаквани начини. Августеумът ме предупреждава да не се поддавам на никакви остарели представи за това коя съм, какво представлявам, на кого принадлежа или каква функция някога ми е била отредена. Вчера може и наистина да съм била славен паметник за някого, но утре ще бъда склад за фойерверки. Дори във Вечния град, казва безмълвният Августеум, човек винаги трябва да е подготвен за бурните и безспирни вълни на промяната.“

Но още преди да видя Августеумът разбирам какво се има предвид в цитата. Същото може да се каже и за Колизеума, с тази разлика, че картинката става малко по-драматична. Ако мавзолеят остава мъдро смълчан в прегръдката на земята, в която година след година бавно потъва, то Колизеумът гордо отстоява правото си да се бори с природата и хората, с миналото и бъдещето, да разказва тъмната си история, да се присмива над императори, обикновени хора, папи, архитекти, строители, които се опитват да закърпят осанката му, но не могат да се докоснат до душата му. Душа на един грешен по неволя на съдбата Гигант, пред който можеш да изповядаш собствените си грехове, но не и да си тръгнеш пречистен. Струва ми се, че Колизеумът изглежда великолепен и забавен само на хора, които не си дават сметка какво са видели трибуните му, какво е чувал в дълбините на подземията си, за какво са се молили осъдените и какво са заповядвали владетелите. Той не ти дава мир, а те подсеща кой си и в какъв свят живеем днес... Хаотичен, груб, но и постоянно възраждащ се.

avgustina.todorova@woman.bg