На 17 септември 1898 г. в град Кукуш (тогава в Османската империя, днес Килкис в Гърция) се ражда нежният бунтар, поетът на града, светлото дете на революцията – Христо Димитров Измирлиев, известен под псевдонима Христо Смирненски. Останал в историята като един от най-изтъкнатите представители на постмодернизма в българската литература.
До 1910 г. Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911 г.). По време на Междусъюзническата война (1913 г.) градът е опожарен и семейството му се преселва в София.
Огорчението от суровата действителност, социалната несправедливост, която го заобикаля, го тласка към перото. Започва да работи като вестникар и репортер. Непримиримият му дух, изпълнен с гняв и неприязън към обществените порядки, намира израз в списания и вестници като „Българан“, „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др.
За краткия си живот (умира едва на 24 години от туберкулоза) Смирненски оставя след себе си над 800 лирически произведения и над 100 прозаически.
Малко преди да издъхне, на бял свят излиза и последната му творба – сатирата "Приказка за стълбата", превърнала се в шедьовър, неподвластен на време и обществен строй. Притча за моралната деградация и духовното падение на човека, към която водят стъпалата на властта. Перла в съкровищвицата от произведения на Смирненски, всяко от които звучи толкова актуално и до днес.
Почитаме паметта и таланта на големия поет с четири негови вечни стихотворения:
Братчетата на Гаврош
Ти целия скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
***
Уличната жена
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима —
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я навреме —
и ти… отдавна без душа си ти!
***
Утрешният ден
Аз виждам - раждат се тълпи
за утрото на празник свят
и вред в настръхналия град
духът на кървав бунт кипи.
И всеки слаб и угнетен -
на черна мъка светъл син,
възраства като исполин
и в страшен пристъп устремен,
с море възбунени души,
лети, гърми, зове, руши...
Над него трепетни слънца
преплитат утринни лъчи,
а по следите му личи
кръвта на хиляди сърца,
туптели с порива свещен
да слеят своя огнен ток
ведно с тържествения звън,
зовящ вселената от сън...
Аз виждам: гърчи се пред мен
последний призрак на нощта
и кръв от зинали уста
опръсква утрешния ден,
а там по каменистий път
на многовечната борба,
удушил властната съдба
до своята гранитна гръд,
пристъпва человешкий род
към дверите на нов живот.
***
Юноша
Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
Четете още: Една велика, но трагична любов: Никола Вапцаров и Бойка
