„Това е лично мое дълбоко усещане – че ние трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот”, казва легендарната психоаналитичка Франсоаз Долто. Може да ви звучи смущаващо или дори абсурдно, но ако прочетете цялата лекция, всичко ще си дойде на мястото.

Едва ли има родител, който да не е изпитвал затруднение в опита си до обясни на детето си смъртта. Как да кажеш на малчугана, който обожава баба си, че тя ще си отиде завинаги? Как да обясниш защо се умира? „Умираме, защото живеем и всичко, което живее - умира. Няма друг начин да дефинираме смъртта, освен чрез живота и живота - чрез смъртта. Смъртта е неразделна от съдбата на всяко живо същество”.

Забелязали ли сте, че момичетата се заиграват с живота, а момчетата – със смъртта? Според Долто това е нормално. Децата не спират да търсят непознати за тях усещания и не трябва да бъдат укорявани за това. Агресията и смъртта присъстват и в сънищата ни, но това не значи, че искаме да причиним на някого болка в реалния живот. (Не и ако сме психически здрави!) Истината е, че се страхуваме не от самата смърт, защото за несъзнаваното тя не съществува, а от страданието. Ужасяваме се от упадъка на тялото и от раздялата с любимите ни същества. Например остаряването и осакатяването не пречат на общуването – то просто се променя и преминава на друго равнище - в психоанализата това се нарича „кастрация“. Когато биват приети, кастрациите дават тон на един по-смислен вътрешен живот. Но как да приемем перспективата за собствения си край?

Може би с основание смятаме, че смъртта не е събитие. Не и събитие, което някога ще изживеем – ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане…

Франсоаз Долто е преди всичко гениален визионер и се нарежда сред най-бляскавите имена на световната психоанализа. Последователка на Фройд и Лакан, тя се откроява с оригинален подход в работата си и интереси в областта на детската психиатрия. Уникално е чувството й за хумор, както и умението й да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител.

В България са издадени „Основни етапи на детството”, „Когато се появи детето“, „Всичко е език”, „Женската сексуалност” и революционният труд „Каузата на децата”. На 16 октомври 1985 г. Долто изнася лекция в Института по пропедевтика на несъзнаваното (E.P.C.I.), която се занимава с деликатната и неизбежна тема за смъртта. Сега тази лекция е на разположение на българския читател в превод на Радостин Желев.

Откъс от „Да говорим за смъртта“

УМИРАМЕ ЧАК КОГАТО ПРЕСТАНЕМ ДА ЖИВЕЕМ

А сега бих искала да ви дам възможни отговори на първите детски въпроси относно смъртта. Като малки моите деца често ми ги задаваха, защото бяха военни години, а единият от синовете ми дори се роди в разгара на самата война. По време на бомбардировките непрекъснато умираха хора и той все задаваше въпроси, а веднъж ме попита: „А вярно ли е, че от атомната бомба може изведнъж да умрем всички – целият град, цял Париж...?“, и продължаваше да изрежда местата, които вече му бяха познати. А аз му отвърнах: „Да“. Удивителен беше разговорът ми с това едва тригодишно дете. Той вече ходеше на детска градина и там им бяха говорили за атомната бомба. „Вярно е“, така им бяха казали, и всичко беше самата истина. Той се беше прибрал от градината по обяд и очакваше да чуе от мен, че нещата, които са им казали, не са верни... И продължи да настоява: „И наистина ли може да се случи ей така, изведнъж?... Ама преди да се наобядвам или след това?“. А аз му обясних: „Да, точно така, тези неща се случват ей така, изведнъж, както стана в Хирошима...“. „Ох, предпочитам да стане, след като се наобядвам!“, отбеляза той и повече не повдигна този въпрос.

Възхитих се на духа, на силата, с която синът ми преодоля темата: „Ох, предпочитам да стане, след като се наобядвам!“. Не ми оставаше друго, освен да добавя: „Точно така, прав си. Хайде сега да обядваме“.
След време същото това дете искаше да яде само умрели животни и обявяваше на всеослушание: „За вечеря ще има умрял заек, умряло пиле, умряло теле“. Това продължи два-три месеца: „Умряло ли е? – Да, умряло е. – А, добре, значи, става за ядене“.

У него със сигурност мъждукаха остатъци от канибалско удоволствие, от което той трябваше да се освободи, когато се храни, и затова му беше нужно да се убеди, че храната му е мъртва, понеже знаеше, че когато са умрели, животните – също като хората – не усещат абсолютно нищо, така че можеше да се отдаде на чувствената наслада да си похапне добре, тъй като плътта, която поглъщаше, беше мъртва. Той е голям сладокусник и
още като малък си беше такъв – удивително нещо!

Привеждам тези примери, защото децата ви задават въпроси и защото и от тях може да научите нещо по тази тема.