...Представете си обикновен ден в София. Един автор на великолепна поезия се среща с напълно непознат свой почитател. Писали са си във фейсбук, уговорили са си среща. Авторът взима книигата и оставя послание на първите страници. После си разменят няколко изречения и се разделят. Един непознат току що е получил посвещение от Добромир Бамев на страниците на любимата си стохосбирка. И не, това не е измислен история. Добри Банев правии всичко, за своите читатели. И тези истории се случват наистина. Защото ги обича. Те пък редовно изкупуват всички тиражи на книгите му. Защото го обичат. Проста аритметика биха казали някои. Не точно! Сигурно има и щипка мечти, доза талант и лъжичка старст.

Впрочем днес авторът на "Обичай ме бавно" има рожден ден. Обадихме му се, за да го помолим за едно кратко интервю. И така:

-Днес е един специален ден, затова първият ни въпрос е - къде хващаме Добромир Банев навръх рождения му ден?

-Хващате ме в родния Ловеч, където за съжаление идвам все по-рядко. Повод за пътуването ми е 50-годишнината на моя брат Борислав, жив и здрав да е. Родени сме през четири дена с разлика от три години, така че отпразнувахме заедно личните си празници в семейна обстановка. С времето разбираш, че по-важно нещо от семейството няма.

-Искаме да те провокираме с една молба - ще ни разкажеш ли за най-щурото парти за твой рожден ден и кои бяха главните действащи лица в него?

-Най-щурото парти беше за моя 40-и юбилей, тогава все още водех интензивен клубен живот. Посрещнахме го в нощен клуб, който се помещаваше в подлеза на бул. „Фритьоф Нансен“ и бул. „Васил Левски“. Бях поканил над 50 човека, но в даден момент се установи, че гостите са станали над 100 – мълвата за празненството се бе разнесла от уста на уста. Има неща, които не се променят. Чуеш ли, че някъде се вихри готин купон, не чакаш специална покана. Младостта е находчива, както се казва. Главни действащи лица бяха всички тези хора, които направиха нощта незабравима, напук на суеверието, че 40-те не се празнуват. Животът трябва да се празнува непрекъснато.

-Имаме един любим твой стих. Сетихме се за него днес.
"Припадат още младите жени
по тези застаряващи момчета…
Припадат. И жените са сами
на токчета по жълтите павета..."
Къде всъщност е твоето любимо място, на което обичаш да сядаш в София и да наблюдаваш света. Яворов е харесвал Арменското кафене. А ти?

-Това стихотворение е преживяно от край до край. Жълтите павета са символ на живота. Начинът, по който тракат женските токчета по тях, сякаш напомня колко кратък е той, колко мимолетна е младостта. Ние остаряваме само външно, вътрешно продължаваме да се чувстваме на 30. Момчетата застаряват, но са все така всеотдайни за своите любими, жените с възрастта също не губят страстта си, просто ставаме по-мъдри, а с мъдростта идва една приятна умереност във всичко. Много обичам да присядам в градината на „Tobaco“ зад Царския дворец. Харесвам района и парка, в който се намира заведението. В близост са и любимите ми стълби, които водят към ул. Будапеща“ – наричам мястото Софийският Монмартър.

-Около рождените дни обикновено си правим своя житейска равносметка. Как звучи твоята днес?

-Не съжалявам за нищо и съм благодарен на съдбата за всичко, което ми е дала. От грешките се опитвам да се поуча, от успехите – да не забравям непреодолимата сила на гравитацията. Човек съзнателно или не прави равносметка всеки ден, защото е част от природата ни да премисляме, да претегляме „за“ и „против“. Няма как да вървим напред, ако не си даваме ясна сметка за нещата, които ни разочароват или ни правят щастливи.

-Разбрахме, че съвсем скоро излиза нова книга, в която Добромир Банев и Маргарита Петкова разказват за живота, нецензурирано. Разкажи малко повече за това. Къде е цензурата, която вие двамата преодоляхте?

-Нашият съвместен поетичен бестселър „Абсурдни времена“ излиза буквално след дни в ново, нецензурирано издание. Това е най-продаваната българска поетична книга в съвременната ни литературна история и с Маргарита Петкова сме щастливи, че едноименният спектакъл се играе и до днес при огромен успех от Нона Йотова и Петър Антонов. Книгата има над десет тиража, но въпреки това от години е изчерпана и не може да бъде намерена дори на вторичния пазар. Сега излиза под знака на издателство „Персей“ и е на практика съвсем ново произведение. Повече от половината стихове са непознати за хората, тъй като звучат доста смело, почти вулгарно, но в рамките на добрия тон и вкус. Те са създадени по време на „отдих“, докато с Маргарита Петкова пишехме книгата онлайн, без още да се бяхме видели с нея очи в очи. Сюжетната линия е още по-вълнуваща и провокативна. Снимките в новата „Абсурдни времена“ са дело на фотографа Ивелина Чолакова, която е наш приятел и в последните 10 години ни е снимала по различни поводи – премиери, гостувания, както и по време на нашия творчески проект „Котката на Шрьодингер“, дал път в поезията на много млади автори. Подготвяме премиерата, скоро читателите ще разберат кога и къде ще се състои.

-Винаги свързваме името ти със стихове за любов. Може би заради страхотното "Обичай ме бавно". Кой е подаръкът за "Свети Валентин" тази година? Има ли възможност да се поръча книга с посвещение, написано от теб за любим човек?

-„Абсурдни времена“ също излиза за Деня на влюбените, така че както тя, така и „Обичай ме бавно“ си остават едни от най-подходящите подаръци за нашите половинки. Аз работя само със сериозни издателства, никога не съм финансирал книгите си, затова не разполагам с копия от тях. Те са в книжарниците и в онлайн магазините. Никога не отказвам автограф, но най-лесният начин човек да го получи, е като дойде на премиерата, която предстои. Иначе много пъти се е случвало да разписвам книга, която ми изпращат с куриер, а десетки пъти съм си уговарял срещи с почитатели на различни места в София за тази цел. Обичам читателите си, каквото зависи от мен – правя го безусловно.

-Кое е стихотворението, което стои с един написан куплет сега на работното ти бюро и все още не си го довършил? Какво искаш да ни разкажеш с него?

-Нямам недовършени стихотворения. Никога не ми се случва да напиша нещо с идеята да го продължа след време. Поезията е начин да разкажеш нещо, което те е впечатлило, което е докоснало сърцето ти, затова стихотворението си идва наведнъж. Ако случайно нещо ми се стори не достатъчно добро, отива в кошчето за боклук.

-Вярваш ли, че няма нищо по-хубаво от това да живееш в "Абсурдни времена"?

-Да, вярвам. За всеки съвременник времената са абсурдни, но именно това ги прави интересни. Много обичам епохата на Фицджералд, харесвам и 60-те години на миналия век, но е достатъчно да се докосвам до тях чрез книгите и киното. Да живеем сега е толкова важно, колкото нищо друго. Любовта е абсурдна сама по себе си, но никой от нас не може без нея, нали?

-Кога за последно си каза: "Господи, кога ще ми се случи това и на мен, толкова е красиво..."

-Когато видях младо момче и момиче да се целуват нежно в трамвай №7, но моята вариация беше: „Господи, благодаря ти, че се случи и на мен, беше толкова красиво".