Има филми, които гледаш, за да си отпочинеш, има филми, от които научаваш много, а има и шедьоври, след които животът ти сякаш се променя и дни наред преосмисляш какво точно си видял. Успяват да се настанят удобно под кожата и в душата ти, а емоциите са наистина силни, дори само когато чуеш заглавието на лентата. Подозирам, че точно това ми се случи с „Бохемска рапсодия“. Признавам си, малко закъснях с гледането, но пък сега съм готова да споделя най-искрено впечатленията си.
Вероятно, дори и да не сте от най-запалените фенове на Queen и по-специално на Фреди Меркюри, сте забелязали някои фактологични неточности. Така е, не липсват, а за заклетите почитатели те са много основни. След кратко проучване и допитване до най-ревностния фен на групата, когото познавам, научих, че фактите във филма са, меко казано, изменени. Това се нарича драматургия – разменят се години, добавят се несъществуващи персонажи, засилват се някои качества на героите с цел по-силно въздействие. Има обаче едно нещо, което е пресъздадено брилянтно – артистичният имидж на Фреди Меркюри и може би това е най-важното.
Рами Малек изигра ролята на живота си и го направи така, сякаш винаги е бил кралят на музиката, който пълни стадионите и кара публиката да настръхне още при самото си излизане на сцената. Той наистина бе Фреди – енергичен, страстен, на моменти агресивен, себичен дори и винаги напълно безгрешен в изпълненията си, до самия край. Не бих могла да отрека и удивителната визуална прилика между Рами и Фреди, която е подсилена отлично с грим. Определено гримът, облеклото, качеството на картината, майсторски пресъздадената музика и феноменалната актьорска игра правят този филм истински шедьовър с несравнимо емоционално въздействие.
Много е важно да уточним, че тук не става дума за документалистика, а за художествен разказ, представен от гледната точка на останалите членове от групата и на екипа зад камера. Така че, ако си пуснеш „Бохемска рапсодия“ с цел да гледаш историята на живота на Фреди и на Queen, може да се озадачиш.
А сега мога да ви споделя няколко факта от филма, които не съответстват на истината:
Не съществува мениджър, който да е отказал песента „Бохемска рапсодия“ да бъде сингъл.
Queen никога не са се разделяли, а членовете не са имали онези ожесточени полемики.
Фреди научава, че е болен от СПИН много след концерта „Love Aid”, състоял се на Уембли.
Любовната история с Джим Хътън също е претърпяла някои промени, включително и самото им запознанство.
С две думи – трябва да гледаш филма с уговорката, че всичко, което ще видиш, е един прекрасно структуриран художествен разказ. А музиката си е велика, Рами Малек също. Заслужава си да затвориш очи за момент и да осъзнаеш, че той пресъздава съвършено и във вокално отношение фронтмена на Queen.
Признавам, последната сцена от филма, а именно концертът „Love Aid”, ме просълзи, защото те кара да осъзнаеш, че красивото изкуство остава, а Фреди всъщност никога не е умирал, той ще живее вечно в историята на музиката и в душата на тези, които са се докоснали до него. Фреди, шоуто продължава!
&format=webp)