Когато книга от екзотична Индонезия пристига у нас с полепнал по страниците звезден прашец, е малко стряскащо. Първо - защото не всеки ден четем индонезийски автори. Второ, Ека Курняван е първият и последен засега индонезийски писател, номиниран за „Ман Букър”. И трето, защото е трудно да забравиш всички “осанна” и да се гмурнеш в дълбокото гол. Необременен с тълкувания.


Алхимията на „Хубостта е рана” си има ключ и той се казва „магически реализъм”. Още първото изречение задава тоналността на този импозантен епос: плодородното въображение на автора разказва историята на едно семейство, но и на една нация. Действието е положено в измисления град Халимунда. Бивша проститутка с митична красота, Деви Аю дава живот на три прелестни дъщери и умира на 12-ия ден след раждането на Хубост, нейната отблъскваща четвърта дъщеря. Смъртта дава знак, че е наблизо още на сутринта, в която Деви Аю обявява, че не желае на гроба ѝ да е изписано името ѝ, а само епита­фия, състояща се от едно-единствено изречение: „Родих четири деца и умрях“. Но ето че един мартенски следобед, 21 години след смъртта си, Деви Аю възкръсва…
Междувременно Хубост излизала само нощем, когато деца­та си седят по домовете, а родителите са заети с грижите си по децата; по това време единствено рибарите бързали към морето, по­мъкнали на гръб своите весла и мрежи. Сядала на стола на верандата, отпивала кафе и очаквала. А когато я питали кого чака толкова късно, Хубост отговаряла така, както отговаряла на майка си Деви Аю: „Чакам да се появи моят принц и да ме освобо­ди от проклятието на отвратителното ми лице“. По време на 21-годишното отсъствие на Деви Аю семейството й преживява всевъзможни издевателства, включително кръвосмешения и убийства – и тя се надига от гроба, за да търси разплата...
– Та откога, казвате, съм мъртва? – попитала Деви Аю.
– Двадесет и една години – отвърнала Хубост.
– Съжалявам, че толкова съм се забавила – казала Деви Аю съвсем искрено, – но в гроба ми нямаше бу­дилник.
В тази готическа приказка, обладана от тъмна магия и неукротими мъже, има едно голямо чудо: бликащата радост и жизненост, въпреки болката. Неизкоренимият инстинкт да пребъдваш, да се самосъхраниш през физическата наслада. Овкусено с алегория, сатиричното повествование е гъсто населено с герои и с лекота разгръща близо столетие от бурното минало на Индонезия – от холандската колонизация през японската окупация по време на Втората световна война до революцията, геноцида над комунистите и диктатурата на Сухарто. Цветист и дързък до скверност език, преплетени сюжетни линии и живописни поточета на мисълта - един пълноводен шедьовър, в който клокочат страсти и погроми, исторически бяс и гротескни измислици.
„Хубостта е рана” е тежък, плътен, опияняващ нектар – мистериозна амброзия, стигнала до нас на крилете на всесилно въображение. Вкусиш ли я, поемаш само един риск – шанса да се влюбиш безумно.


Откъс:


Цялото телце на бебето било черно, сякаш го били горили живо, а формата му била съвсем странна и неузнаваема. Не била никак сигурна например дали носът на бебето бил наистина нос, понеже ѝ напомнял повече от всеки друг нос, който била виждала през живота си, на електрически контакт. Устата на бебето ѝ приличала на процеп в детска касичка прасенце, а ушите му не се различавали от дръжки на делва. В едно обаче била убедена: нямало на света по-отвратително създание от това нещастниче, и ако самата тя била Бог, сигурно моментално щяла да го убие, вместо да го остави да живее, понеже не го очаквало нищо друго освен безкрайната и безмилостна хорска жестокост.
– Горкото бебе – повторила акушерката и тръгнала да му търси дойка.
– Да, горкото бебче – рекла и Деви Аю, докато се въртяла и тръшкала в леглото.
– Нима не направих всичко възможно да те убия преди появата ти? Само граната дето не глътнах, за да я взривя в утробата си. Нещастниче малко мое. И нещастниците като злодеите не умират лесно.
В началото акушерката гледала да крие лицето на бебето от прииждащите съседки. Но щом им казала, че има нужда от мляко за бебето, жените се забутали да го зърнат, защото за онези, които познавали Деви Аю, винаги било удоволствие да гледат очарователните ѝ женски рожби. Акушерката се оказала безсилна да спре натиска на желаещите да отместят закрилата детското личице пелена, но щом го мернели, всички писвали от неизживяван дотогава ужас, при което акушерката се засмивала и им напомняла, че била направила всичко по силите си да им спести вида на това пъклено изчадие.
А след като се омела забързано, съседките замлъкнали за миг с израженията на малоумни, чиито спомени изведнъж били заличени.
– Направо си е за убиване – рекла първата, която успяла да се отърси от внезапния пристъп на амнезия.
– И това опитах вече – отбелязала появилата се по омачкана домашна роба Деви Аю, с увито около кръста парче плат. Косата ѝ била така разчорлена, сякаш допреди секунди се била борила с бик.
Жените я изгледали със съжаление.
– Нали е сладка? – попитала Деви Аю.
– Ами, да, Деви Аю.
– Най-ужасното проклятие е да родиш хубаво женско същество в свят, пълен с мъже, пощурели като разгонени песове.

Юлия Петкова