Автор
Woman.bg

Изчерпват ли се сънищата и мечтите, когато остарееш?

Името му е Чезаре Анунциата, на седемдесет и седем е и… никога не сънува. Поне не си спомня – нито да е сънувал, нито да е бил шеметно щастлив. Вероятно защото спи малко и се буди рано. Или защото прекалява с пиенето. Или просто защото е стар - когато човек остарее, сънищата и мечтите се изчерпват.

Чезаре е вдовец, но не се терзае от този факт, затова пък обича да държи проповеди. Има син, Данте, който се бои да го запознае с партньора си. Има и дъщеря, Свева, с която е в не по-малко обтегнати отношения. Да не забравяме и приличната пенсия, която му позволява да вози внука си с с такси. Циничен и опърничав, Чезаре поддържа любовна връзка с Росана, нещо като проститутка под прикритие:

„Винаги съм харесвал откритите хора и от един момент нататък станахме приятели. Тя вече гони шейсетте, но продължава да има две огромни цици и хубав съразмерен задник. А на моята възраст човек няма нужда от друго, влюбваме се най-вече в недостатъците, които придават достоверност на ситуацията…”

Така текат дните, Чезаре всячески се старае да избягва досадни задължения и съседи. (Особено коткарката Елеонора.) Пийва винце с приятеля си Марино, и тъй като лекарите поначало му лазят по нервите, всеки ден се упражнява в здравословна самоирония. Докато не решава да помогне на загадъчната Ема. Един ден тя се пренася в съседния апартамент заедно с проклетия си, властен съпруг. Чезаре подозира, че нещо с двойката не е наред и въвлича съседите си в разследване на случая. Това му дава усещане за цел (и адреналин) и той ще рискува всичко в името на бъдеще, каквото никога не си е представял.



Лоренцо Мароне е роден в Неапол преди 44 години. Завършва право, но адвокатското поприще бързо го отегчава и той се отдава на писането. През 2015 г. издателска къща „Лонганези” го вади от анонимност, публикувайки „Изкушението да бъдеш щастлив”. Една изкусително честна, мъдра, тъжно-смешна книга за ранимите души, които обичат, без сами да се обичат…

Не закъсняват и отличията – романът печели награда „Стреза”, награда „Да пишеш по любов”, награда „Кафе Корето – град Каве”. Претърпява 13 издания и е преведен в 15 страни с неимоверен успех. През 2017 г. режисьорът Джани Амелио го пренася на големия екран под заглавие „Нежност”.


Откъс от „Изкушението да бъдеш щастлив”


"Вече е време да ставам. Отивам в банята. Не би трябвало да го казвам, но аз съм стар и правя каквото си искам. С две думи, уринирам седнал, като жените.
И не защото краката не ме държат, а защото инак с този мой пожарен кран ще намокря плочките. Какво да направя, онова чудо след определена възраст започва да живее свой собствен живот. Като мен (а и донякъде като всички старци), отсвирва всички, които му обясняват нещата от живота, и прави каквото му скимне.

Тези, които се оплакват от старостта, са малоумни. Или не, по-скоро са слепи. Хора, които не виждат по-далеч от носа си. Защото алтернативата е една-единствена и не е за предпочитане.

Така че самият факт, че съм стигнал дотук, си е попадение в десетката. Но най-интересното от всичко, както вече казах, е, че можеш да си позволиш да правиш каквото си искаш. На нас, възрастните, всичко ни е позволено, дотам, че дори и някое старче да краде в супермаркет, хората го гледат с наивни и състрадателни очи. Ако обаче крадецът е момче, в най-добрия случай ще го нарекат „гамен“.
С две думи, на определен етап от живота се разкрива свят, който до този момент е бил недостъпен, вълшебно място, населено от мили, грижовни и сърдечни хора. Но най-ценното нещо, с което се сдобиваме благодарение на старостта, е уважението. Моралната чистота, солидарността, културата и талантът не важат пред набръчканата кожа, петната по главата и треперещите ръце. Във всеки случай днес съм уважаван човек и да знаете, че това изобщо не е без значение. Уважението е средство, което ни позволява да постигнем една недостижима за мнозина цел: да правим с живота си каквото пожелаем.

Казвам се Чезаре Анунциата, на седемдесет и седем съм и в продължение на седемдесет и две години и сто и единайсет дена изхвърлях живота си на бунището. После разбрах, че е настъпил моментът да вкарам в употреба извоюваното на бойното поле уважение, за да започна истински да му се наслаждавам."

Автор: Юлия Петкова