Делфин дьо Виган вярва в думите на Жул Ренар, според когото „след петия ред истина започва романът”. Независимо дали разказваш живота си на глас или на хартия. Много бързо ролите се сменят - животът започва да разказва теб. С други думи, около теб неизменно броди един страховит фантом,… и това си самият ти.

Мистификацията е точно толкова изкусителна, колкото желанието да се саморазголиш. Тя е убежище, което ти позволява да изложиш на показ и най-интимните си помисли и да останеш скрит: „От момента когато човек започне да избира, подрежда, изгражда един разказ, със своя гледна точка, с елипси, с неизказани неща, подробности, хипотези… - той навлиза в художествената измислица”, споделя Делфин в интервю за сп. „Мари-Клер” по повод книгата си „По действителен случай”.

След като предизвика медийно цунами и взе 5 важни награди за изповедната творба „Силна е нощта”, посветена на екстравагантната й майка, Виган публикува романа „По действителен случай”, който по съспенс и интрига съперничи на най-доброто от Стивън Кинг. И съвсем естествено привлече вниманието на Роман Полански, който го превърна в трескав психотрилър.

Ако отзивите за филма са полярни, причината може да бъде само една. Книгата е построена и завършена брилянтно. В книгата мистерията се наслоява бавно, напрежението се трупа капка по капка, с всяко изречение. Нищо, абсолютно нищо не е по-силно от нощта, така вещо пресъздадена в този роман за мъките на творческия процес. За иронията на известността и за ужаса да не отблъснеш читателите си.

Името на писателката в криза е Делфин. Също като авторката, Делфин има две пораснали деца на път да напуснат дома си, за да следват, обвързана е с известен журналист и е написала бестселър. Шумът около книгата я парализира – Делфин е изтощена, обладана от съмнения, уязвима. Един ден в живота й навлиза Л., загадъчна жена на нейната възраст, която твърди, че се препитава като „писател в сянка”.

На пръв поглед Л. се появява точно навреме, за да я окуражи с всеотдайното си приятелство. Малко по-късно обаче Делфин ще признае: „Л. навлезе в живота ми и го разстрои дълбоко, бавно, сигурно, коварно”. Мистериозната жена постепенно обсебва психиката й, но въпреки растящото недоверие, Делфин се оказва неспособна да се съпротивлява.

От този момент нищо не може да ви откъсне от романа, в който майсторски се размива границата между измислица и реалност. Делфин дьо Виган е шампион в тази игра. Роман Полански също. Във филма ролята на властната Л. се изпълнява от Ева Грийн, а „жертва” на нейната маниакална обсесия e Еманюел Сене, съпругата на режисьора. „По действителен случай” е в програмата на Синелибри 2017: www.cinelibri.com


ОТКЪС

В деня, когато обясних на Франсоа, че Л. е имала достъп до компютъра ми, до дневника ми, до всичко, което бях написала дотогава, и че без всякакво съмнение именно тя е авторът на изпратения на издателката ми роман, на лицето му се изписа снизходителното изражение, което съм виждала винаги когато не е искал да ми противоречи. Зададе ми от приличие няколко въпроса за Л. (повечето от които ми бе задавал, когато излязох от болницата). Всеки от тези въпроси прикриваше съмнението му.

Тогава си наумих да открия Л. Да докажа, че тя бе написала този текст, да разбера защо го бе направила от мое име. Капан ли бе това? Подарък? Начин да поиска прошка?

Номерът на мобилния ѝ беше закрит. Отидох до блока, в който живееше, преди да се
настани у дома, и където бях идвала на рождения ѝ ден. Кодът беше сменен. Изчаках десетина минути, за да вляза с някого. Качих се до апартамента на Л., позвъних. Отвори ми млада жена на около двайсет години. Беше се нанесла тук преди няколко месеца, апартаментът бил даван под наем от брокерска агенция, нямала никаква представа кой е живял тук преди нея. През открехнатата врата познах апартамента на Л. с тази разлика, че този път изглеждаше наистина обитаван. Младата жена ми даде адреса на
агенцията. Тъй като агенцията беше в квартала, веднага отидох там. Отговорникът за работа с клиентите отсъстваше. Настоях и колегата му се съгласи да хвърли поглед на съответното досие. Агенцията функционираше отскоро, първата наемателка бе жената, която бях видяла. Колегата категорично отказа да ми даде номера на собственика. Когато на другия ден се свързах с титуляра, за да го помоля да ми даде поне едно име, той ми затръшна телефона.

Обадих се на Натали, за да ѝ поискам координатите на приятелката, на чието празненство се бях запознала с Л. Наложи се да ѝ дам повече подробности, та евентуално да се сети за кого говоря. Натали нямаше никакъв спомен за жената, която ѝ описвах, спомняше си само, че си е тръгнала рано и не ме е видяла да разговарям с когото и да било. След това се обадих на Елен, приятелката на Натали, която смътно си спомняше за присъствието ми на празника, но не виждаше коя от гостенките можеше да е тази руса елегантна жена, която ѝ описвах. Настоях. Дадох ѝ какви ли не уточнения – с Л. бяхме останали почти до края. Бяхме пили водка в кухнята, седнали край масата. Елен не си спомняше. Изобщо. Тази жена несъмнено бе доведена от някого, но от кого?

Няколко дни по-късно се обадих на Лионел Дюроа, за да го попитам дали познава една жена, Л., писателка в сянка, която няколко пъти му е била конкурентка, например за написването на книгата на Жерар Депардийо. Лионел не изглеждаше учуден от въпроса ми, имало и други писатели в сянка освен самия той, но беше сигурен в едно: за книгата на Жерар никога не е ставало дума за друг писател. Били вечеряли веднъж заедно и още същата нощ актьорът му се обадил да му каже, че приема. Не познаваше тази жена, никога не беше чувал за нея.

Автор: Юлия Петкова