Изненадващи, интелигентни, стоплящи сърцето и абсолютно задължителни за милионите фенове на Том Ханкс по света. Такива са 17-те разказа от сборника „Рядък модел”, подписан от двукратния носител на „Оскар”, на когото дължим десетки незабравими филмови герои. Капитан Милър („Спасяването на редник Райън”), капитан Филипс от едноименния филм, Пол Еджком („Зеленият път”), Джо Фокс („Имате поща”) и Чък Ноланд („Корабокрушенецът”) са само някои от тях.
Ханкс е вторият актьор в историята на киното - след Спенсър Трейси, който печели „Оскар” за водеща мъжка роля в две поредни години – за „Форест Гъмп” (1994) и „Филаделфия” (1993). Не по-малко значими са изявите му като продуцент, сценарист и режисьор. Третиран като кинобожество, като една от най-безспорните звезди в съвременното кино, сега той разкрива неподозирана страна на искрящия си талант. Умението да разказва! Навярно това умение не би удивило само онези негови поклонници, които знаят, че любимият му „коледен” филм е… „На западния фронт нищо ново” от 1930 година. Не звучи ли шантаво? А какво да кажем за шеговитото му признание, че всеки път, когато си ляга вечер, си повтаря „Как успях да прецакам и този ден?”
„Рядък модел” е посветен на непрежалимата киносценаристка Нора Ефрон, с която той си сътрудничи в романтичната комедия „Безсъници в Сиатъл“. Не е чудно, че талисманът на сборника са тъкмо пишещите машини - Ханкс е страстен колекционер на повече от 250. Тази страст е свързващ мотив, нещо като общ знаменател на разказите, чиято притегателна атмосфера е плод на фино чувство за хумор, вглъбеност, широта на ума и неприкрита носталгия по чистотата в човешките отношения…
Имигрант с разбито от войната семейство, ексцентричен милиардер, който се впуска в приключение и вкусва от „реалния” живот, играч на боулинг, който без да иска се превръща в знаменитост… Истината е, че Ханкс изследва човешката ситуация с достойна за уважение вещина, със съпричастност към човешките болки, с разбиране за човешките слабости. За тукашните читатели особено интересна ще бъде главата, в която той разказва за семейството си и връзките с България. Не е тайна, че съпругата му Рита Уилсън има балкански корени – родена е в семейство на българомохамеданин и гъркиня.
Из разказа „Това са съзерцанията на сърцето ми”
Тя не търсеше да купи стара пишеща машина. Не се нуждаеше от нищо и не желаеше да се сдобива с повече притежания – нови, употребявани или антики – с абсолютно нищо. Беше се заклела да устои на неотдавнашните си лични неуспехи с период на спартански живот; нововъзприет минимализъм, живот, който да можеше да се побере в колата ѝ.
Харесваше малкия си апартамент западно от река Куйахога. Отърва се от всички дрехи, които беше носила с онзи тиквеник; готвеше си почти всяка вечер и често слушаше записи на медитация. Имаше спестени достатъчно пари, та да ѝ стигнат до Нова година, което позволяваше лениво и безцелно лято. През януари езерото сигурно щеше да замръзне и тръбите в сградата ѝ щяха да се пръснат, но дотогава нея вече нямаше да я
има. Ню Йорк, или Атланта, или Остин, или Ню Орлиънс. Имаше възможности в изобилие, стига да пътуваше с малко багаж. Но методистката църква на Лейкуд беше организирала съботна разпродажба на ъгъла на Мичиган и Сикамор Стрийт за набиране на средства за обслужване на комунални програми като безплатни дневни грижи, подпомагане на възстановяващи се от зависимости и кой знае, може би нещо като „Топли ястия на колела“. Нито беше редовна посетителка на църквата, нито беше методистка, но до голяма степен беше убедена, че да се ровиш сред изложени на сгъваеми масички боклуци втора ръка, няма как да е израз на набожност.
На шега за малко да купи комплект алуминиеви подноси за сервиране, но на три от тях имаше следи от ръжда. Кутиите с евтини бижута не предложиха скрито съкровище. А после зърна пластмасови формички за ледени близалки. Като дете нейно беше задължението да налива портокалов или друг сок във формите и да пъха вътре пластмасови дръжки, а когато фризерът си свършеше работата, имаха на разположение ледени лакомства на много прилична цена. Почти успяваше да почувства горещия летен вятър в подножието на планината и как ръцете ѝ лепнеха от топящия се заледен
плодов сироп. Купи комплекта срещу един долар, без да се пазари.
Пишещата машина беше на същата маса, цветът ѝ беше избеляло „поп арт червено“ – в никакъв случай не представляваше атракция. Онова, което привлече погледа ѝ, беше лепенката в горния ляв ъгъл на капака. Оригиналният собственик беше написал с малки букви подчертано (с клавиш „шифт“ плюс клавиш 6:
това са съзерцанията на моето сърце
Автор: Юлия Петкова
