Любовта, пише Лукреций, е като неизлечима болест - влюбените линеят от невидими рани. Пренебрегват задълженията си, държат се глупаво и прахосват огромни състояния за скъпи подаръци, стават ревниви и неуверени. И всичко това се приема за нормална любовна ситуация. А сега си представете, че нещо се обърка! Любовта се превръща в… халюцинация.

„Анита искаше любов, но любовта е свързана с ревност, а ревност като тази на Анита изключваше любовта.”

Романтичната любов поставя невъзможни изисквания и бързо се проваля. Някога любовната мъка се е схващала като диагноза, днес е по-скоро метафора. Но понятието „неизлечим романтик” означава, че е налице клиничен проблем. Клиничните случаи, които психотерапевтът Франк Талис описва в книгата си - изпъстрена с препратки към Лакан и Фройд, но също към Гьоте, Хенри Джеймс и Иън Макюън - са автентични, макар да е забулил самоличността на пациентите, както повелява професионалната етика. Неговите герои са живи сборници с разкази. Лечението с говорене отгръща корицата и пуска историите им на свобода.

Любовта граничи със състояние, което възпроизвежда симптомите на психическо заболяване.
По ирония на съдбата така наречената истинска любов рядко е толкова трайна, колкото патологичната. Но „обикновената” непатологична любов също може да бъде изключителна. Трогателно е състраданието на Филип към съпругата му Меган например - той за нищо на света не би съкрушил делюзията, която я държи жива. Става дума за непоклатимата ѝ увереност, че зъболекарят й е влюбен в нея, въпреки огромния брой доказателства за обратното. (На това му казват синдром на Клерамбо.)

От „Неизлечимият романтик” научаваме още, че психолозите разграничават преодоляване с фокус върху проблема и преодоляване с фокус върху емоцията. Прибягват към първото, когато проблемът е разрешим. Ако ви предстои труден изпит, преговаряте повече, нали? Някои проблеми обаче са неразрешими – като загубата на скъп човек например – тогава единствената възможност е да бъде променена реакцията на човека към проблема. Талис предупреждава, че несъзнаваното невинаги е отзивчиво и има опасност да се заровиш дълбоко в нечия психика, без да откриеш нищо с терапевтична стойност.

„Дестабилизаращата сила на любовта разкрива колко сме крехки всъщност – възможно е само за миг, за времето, нужно на два погледа да се срещнат, да изгубим себе си. Когато консумираме любовта, се смиряваме. Уди Алън казва: „Сексът без любов е безсмислено преживяване, но като без¬смислено преживяване много си го бива“.

Започнахме с Лукреций, нека завършим с него. Смята се, че е изгубил разсъдъка си след употреба на любовен еликсир и се е самоубил на средна възраст. „Може би е трябвало да приема любовната мъка по-сериозно”, шегува се Франк Талис. Ала кой не е постъпвал глупаво – или поне по-различно от обикновено, когато е влюбен?



Откъси от „Неизлечимият романтик”


Защо станах психотерапевт? Сладникавият и безопасен отговор е, че исках да помагам на хората. И е вярно. Но е толкова очевидно, че не съдържа никаква информация. Все едно да попиташ пожарникар защо е избрал да работи в пожарната и той да ти отговори: „За да гася пожари“. Истината е, че откакто се помня, ме интригуват отвъдните територии, покрайнините, странностите и междинните състояния. Ако нещо е психологическо, това не означава, че не е реално. Спомените ви например са точно толкова истински, колкото скалата, дървото или слънцето.

***

– Каква е разликата между това да отидеш при проститутка и при психотерапевт?
– Не знам – отговорих. – Кажи ми.
– След като отидеш при проститутка, поне един от двамата се чувства по-добре.

***

Любовта заличава всякакви различия. Всеки иска любов, всеки се влюбва, всеки губи любовта и всеки познава донякъде любовната лудост, а когато нещо в любовта се обърка, нашето благосъстояние, образование и обществено положение изгубват всякакво значение. Изоставеният от любимата си лорд е не по-малко уязвим от изоставения от любимата си шофьор на автобус. На практика всички велики теоретици на психотерапията след Фройд са единодушни, че любовта има първостепенно значение за човешкото щастие.

***

– Как разбрахте, че Даман Варма се е влюбил във вас?
– Просто си знаех.
– Добре, но как?
– Просто си знаех.
Повторението на тази фраза създаде бариера в разговора. Замълчах, за да преценя как най-добре да преодолея безизходицата. Още от времето на Фройд психотерапевтите често използват техника, наречена Сократови въпроси. С нейна помощ подлагаш на съм¬нение предположенията и помагаш на пациентите да разсъждават по-критично. Сократовите въпроси обик¬новено дават най-добри резултати, когато не наподо¬бяват разпит, а са косвени и деликатни. Подходът следва източна мъдрост, която гласи: „Заобикаляй препятствията, не ги преодолявай челно“.
– Защо вярваме в едни неща, а в други – не? – попитах.
Меган присви очи, като че ли за да фокусира погле¬да си.
– Защото си имаме причини…
– А какви бяха вашите причини да вярвате, че Даман Варма се е влюбил във вас?
– Това не е нещо, което можете да анализирате.
– Може и да имате право, но въпреки това искам да поговорим за него. Просто да проверим дали няма да научим нещо, какво ще кажете?
Меган мълчеше. Понякога по време на терапия настава мълчание, което сякаш спира времето. Всичко застива. До такава степен, че дори задаването на въпрос изглежда неловко и принудително. Промених позата си. Простичката хитрина наруши магията и времето отново потече.
– Прочетох го в очите му.
– Какво прочетохте?
– Нуждата му. Четеш разни неща в очите на хора¬та, нали?
Отбранителният тон придаде на гласа ѝ уязвимост.
– Непрекъснато тълкуваме израженията на околни¬те. Но узнаваме ли наистина какво мисли някой само от изражението му?

Меган имаше рядко, но добре документирано психическо заболяване, наречено синдром на Клерамбо, описано най-напред подробно от френския психиатър Гаетан дьо Клерамбо през 1921 година. Страдащият от това заболяване, обикновено жена, се влюбва в мъж (с когото или не е имала никакъв контакт, или е имала съвсем ограничен контакт) и си внушава, че той също е страстно влюбен в нея. В много случаи болната твърди, че мъжът се е влюбил първи. Усещането възниква без действителен стимул или насърчение. Мъжът – понякога наричан жертва или обект – често е по-възрастен и с по-високо обществено положение или е знаменитост. Недостъпността му може да бъде част от стимула. Следва злополучно и нежелано преследване, което жертвата преживява като крайно силен тормоз. Синдром на Клерамбо (наричан още еротомания) може да развият и мъже, обаче жените са много по-уязвими…

Най-прочутият случай на Дьо Клерамбо е 53-годишна френска шивачка, убедена, че крал Джордж V е влюбен в нея. Тя посещава Англия няколкократно, застава пред Бъкингамския дворец и чака. Забележи ли, че завесите помръдват, решава, че кралят ѝ дава знак. Фактът, че кралят не проявява особена отзивчивост, не разклаща убедеността на шивачката, която решава, че той просто е във фаза на отрицание: „Кралят може и да ме мрази, но няма да може да ме забрави. Никога няма да бъда безразлична към него, нито той към мен“.
Шивачката страда и от вторично заболяване – параноидна психоза. Убедена е например, че понякога кралят се намесва в личните ѝ дела. Синдромът на Клерамбо нерядко се свързва със състояния като шизофрения или биполярно разстройство. Онова, което правеше Меган толкова интересна, беше нейната обикновеност. Нищо в живота, в характера или в историята ѝ не подсказваше какво ще последва. Тя беше доказателство, че по отношение на психични¬те разстройства всички сме като въжеиграчи, които много лесно могат да изгубят равновесие и да паднат.

Автор: Юлия Петкова