Формат: 60*90/16 (14,5*21,5 см)
Обем: 424 с. (черно-бяла)
Корици: меки
Превод от англ.: Герасим Славов
ISBN: 9786191953219
Цена: 22,00 лв.
Линк към книгата: https://knigomania.bg/silata-na-geografijata-deset-karti-razkrivaschi-b-descheto-na-nashija-svjat.html

„Интересно и достъпно изследване на силите, оформящи нашето бъдеще на Земята и отвъд нея.“ – Ед Хюсеин, автор на „Ислямът. Световна история“

Тим Маршъл е водещ специалист по международни отношения. Бил е дипломатически редактор в „Скай Нюз“, а преди това е работил за Би Би Си и радио Ел Би Си. Предавал е от четиресет държави и е отразявал конфликти в Либия, Хърватия, Босна, Македония, Косово, Афганистан, Ирак, Ливан, Сирия и Израел. Автор е на шест книги, в това число бестселърите на в. „Сънди Таймс“ „Пленници на географията“ и „Разделени“.

В настоящата книга Маршъл разглежда десет региона, които ще формират световната политика в предстоящата епоха на съперничество между велики сили – Австралия, Иран, Саудитска Арабия, Великобритания, Гърция, Турция, Сахел, Етиопия, Испания и Космоса. Вижте защо следващата бежанска криза в Европа е по-близо, отколкото си мислим, заради проблемите в Сахел; защо Източното Средиземноморие е една от най-взривоопасните точки през ХХI век и защо земната атмосфера предстои да се превърне в следващото световно бойно поле.

„Умело навигиране в регионите, които биха могли да определят геополитиката на бъдещите поколения. Прочетете я и ще сте по-напред от другите.“ – Дхаршини Дейвид, автор на „Всемогъщият долар“

„Изключителен пътеводител за съвременния свят. Маршъл майсторски обяснява какво трябва да се знае и защо.“ – Питър Франкопан, автор на „Пътищата на коприната“

„Книгите на Маршъл са отлично четиво за всеки, който се опитва да разбере света и наблюдава с изумление променящите се съюзи. Маршъл предлага изключителен материал,преминавайки с лекота през миналото, настоящите борби и бъдещите възможности на всяка нация и дава ясна и кратка оценка на съвременната геополитика.“ – Geographical UK

НОВАТА КНИГА ОБЯСНЯВА ЗАЩО 10 КЛЮЧОВИ РЕГИОНА
ОПРЕДЕЛЯТ ГЛОБАЛНАТА ПОЛИТИКА В НОВАТА ЕРА НА СЪПЕРНИЧЕСТВО

В Близкия изток обширната крепост Иран и неговият отколешен противник, Саудитска Арабия, се издигат един срещу друг от двете страни на Персийския залив. В Южния Пасифик Австралия се е озовала между двете най-могъщи нации на нашето време – САЩ и Китай. В Средиземноморието Гърция и Турция са в противостояние, което се корени дълбоко в древността, но още утре може да пламне жестоко.
Добре дошли в двайсетте години на XXI век. Студената война, по време на която Съединените щати и Съветският съюз доминираха над целия свят, се превръща в далечен спомен. Навлизаме в нова епоха на съперничество между великите сили, в която многобройни актьори, даже и второстепенни участници, се борят за място на сцената. Геополитическата драма дори излиза извън земните граници, докато страните издигат претенциите си над атмосферата, към Луната и отвъд нея.
Когато установеният в продължение на няколко поколения ред се оказва нетраен, това като нищо може да е повод за притеснение. Случвало се е преди, случва се сега, ще се случва и занапред. Известно време вървяхме към „много полюсен“ свят. След Втората световна война станахме свидетели на нов ред – двуполюсна епоха с предвожданата от Америка капиталистическа система от едната страна, а от другата – комунистическата система, ръководена от нещо, което на практика беше Руска империя, и Китай. Това продължи приблизително от петдесет до осемдесет години, в зависимост къде поставяте границите. През деветдесетте години на ХХ век видяхме нещо, което някои анализатори наричат „еднополюсно“ десетилетие, когато американската мощ беше почти неоспорима. Ясно е обаче, че се връщаме към нормата от по-голямата част на човешката история – епоха на съперничество между многобройни сили.
(...)
В продължение на десетилетие руската мечка бе извън играта, обедняла, несигурна и бледа сянка на самата себе си. Беше наблюдавала безпомощно как НАТО „напредва“ по западните ѝ граници, докато народите на страните, които бе подчинила, постоянно избираха правителства, решени да се присъединят към НАТО и/или ЕС, а в Латинска Америка и в Близкия изток влиянието ѝ се бе стопило. През 1999 година Москва взе решение по отношение на западните сили – дотук и нито крачка напред. Косово беше червената линия. Президентът Елцин нареди на руската колона да се намеси (макар да се смята, че новоизгряващият политик, хардлайнерът националист Владимир Путин, е изиграл роля в това решение).
(...)
Иракския град Кербала, едно от най-свещените места за шиитския ислям. Саддам Хюсеин бе свален от коалицията, водена от Америка и Великобритания, но въстанието набираше сила. По времето на Саддам (мюсюлманин сунит) много шиитски религиозни обичаи са били забранени, включително ритуалното самобичуване. В един зноен ден гледах как в Кербала се изсипаха над милион шиити от цялата страна. Много мъже се удряха по гърбовете и режеха челата си, докато целите им тела се обливаха с кръв, която капеше по улиците и от нея прахта почервеняваше. Знаех, че източно от границата основната шиитска сила – Иран, сега щеше да се възползва от всяка възможност, която би помогнала за съставянето на иракско правителство, доминирано от шиитите, което още повече да увеличи влиянието на Техеран в Близкия изток, свързвайки го със съюзниците на Иран в Сирия и Ливан. Географията и политиката направиха това почти неизбежно. Заключението ми тогава беше от рода на: „Въпросът изглежда религиозен, но е и политически, а вълнението, предизвикано от този верски плам, ще стигне чак до Средиземноморието“. Политическото равновесие се беше променило и нарастващото влияние на иранската мощ се явяваше предизвикателство за господството на САЩ в региона. Кербала беше фонът, на който започна да се очертава картината. За съжаление, преобладаваше един цвят – кървавочервеният.
Това са само два ключови момента, допринесли за формирането на сложния свят, в който живеем, докато многобройни сили натискат, дърпат и понякога се сблъскват в онова, което някога са наричали „голямата игра“. И двата ми позволиха да зърна посоката, в която се бяхме отправили. Нещата станаха още по-очевидни с развитието на събитията в Египет, Либия и Сирия през второто десетилетие на XXI век. Египетският президент Мубарак беше свален с преврат, организиран от военните, с използването на ожесточени улични протести, за да прикрият участието си; в Либия полковник Кадафи беше свален, а после и убит; а в Сирия президентът Асад оцеля на косъм, спасен от руснаците и иранците. И в трите случая американците показаха, че няма да спасят диктаторите, с които бяха работили в продължение на десетилетия. Съединените щати бавно се оттегляха от световната сцена през осемте години на администрацията на Обама, което продължи и по време на четирите години на Тръмп. Междувременно други държави като Индия, Китай и Бразилия започнаха да се изявяват като нови световни сили, с бързо развиващи се икономики, търсейки да разширят собственото си влияние в света.
На много хора не им харесва, че САЩ са играли ролята на „световен полицай“ в епохата след Втората световна война. Действията им могат да се разглеждат както в положителна, така и в отрицателна светлина. Във всеки случай обаче, ако няма полицай, отделните фракции ще опитват да контролират собствените си райони. Ако фракциите се конкурират, рискът от нестабилност се увеличава.
Империи се въздигат и рухват. Правят се съюзи, след което се разпадат. Устройството на Европа след Наполеоновите войни продължило около шейсет години, „Хилядолетният Райх“ просъществувал малко повече от едно десетилетие. Невъзможно е да знаем със сигурност как ще се измени балансът на силите през следващите години. Без съмнение има икономически и геополитически гиганти, които ще продължат да упражняват огромно влияние върху световната политика – Съединените щати и Китай, разбира се, също и Русия, държавите в Европейския съюз, бързо развиващата се икономическа сила Индия. По-малките страни обаче също са важни. В геополитиката има съюзи, а докато световният ред в момента е нестабилен, това е времето, в което големите сили имат нужда от малките на своя страна и обратното. Това дава на държави като Турция, Саудитска Арабия и Великобритания възможност да заемат стратегическа позиция за бъдеща мощ. За момента калейдоскопът още се върти и парченцата не са застанали по местата си.
(...)
„Силата на географията“ разглежда планини, реки, морета и бетон, за да разбере геополитическите реалности. Географията е ключов фактор, ограничаващ човечеството по отношение на нещата, които може или не може да направи. Да, политиците са важни, но географията е по-важна. Изборите, които хората правят, сега и в бъдеще, винаги са част от физическия им контекст. Началната точка в историята на всяка страна е разположението ѝ спрямо съседите, морските пътища и природните ресурси. Живеете на брулен от ветровете остров в периферията на Атлантическия океан? Имате добри предпоставки да впрегнете вятъра и вълните. Живеете в страна, в която слънцето грее 365 дни през годината? Слънчевите панели са бъдещето за вас. Живеете в район, в който се добива кобалт? Това е благословия и проклятие едновременно.
(...) Географията не е съдба, защото хората имат право на глас в случващото се, но все пак е от значение.
Много фактори допринасят за бъдещото несигурно и разделно десетилетие по пътя към новата епоха. Глобализацията, антиглобализацията, ковид, технологиите и промените в климата оказват въздействие и намират място в тази книга. „Силата на географията“ разглежда някои от събитията и конфликтите, възникнали през XXI век, с потенциал за трайни последици в един многополюсен свят.
Иран например формира бъдещето на Близкия изток. Държава в изолация с ядрени планове, тя трябва да държи отворен шиитския си „коридор“ към Средиземноморието през Багдад, Дамаск и Бейрут, за да поддържа влиянието си. Регионалният ѝ противник – Саудитска Арабия, държава, изградена върху петрол и пясък, винаги е смятала САЩ за свой съюзник. С намаляването на търсенето на петрол обаче и с постигането на по-голяма енергия на независимост интересите на Съединените щати в Близкия изток постепенно ще намалеят.
На други места причина за вълнения става не петролът, а водата. Като „водната кула на Африка“ Етиопия има много важно преимущество пред съседите си, особено Египет. Това е едно от основните места за потенциални „водни войни“ през това столетие, но същевременно демонстрира силата на технологията, тъй като Етиопия използва водноелектрическата енергия, за да променя съдбините си.
Това е невъзможно в много части на Африка, като например Сахел, обширния регион с храстовидна растителност в южния край на Сахара, разкъсван от войни и наситен с древни географски и културни различия, части от който в момента са под влиянието на „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“. Много хора бягат оттам, насочвайки се на север към Европа. В момента там има мащабна хуманитарна криза, която може да се задълбочи.
Като врата към Европа Гърция е една от първите държави, почувствали ефекта от новите миграционни вълни. А и нейната география я поставя в центъра на една от горещите геополитически точки през идните години – Източното Средиземноморие, където новооткритите газови находища поставят тази страна от Европейския съюз на ръба на конфликт с все по-агресивната Турция. Само че докато Турция демонстрира сила в региона, нейните амбиции са много по-големи. „Неоосманският“ ѝ дневен ред произлиза от имперската ѝ история и разположението ѝ на кръстопътя между Изтока и Запада. Целта му е да изпълни предначертанието на Турция да се превърне в голяма глобална сила.
Още една нация, изгубила своята империя – Великобритания, група хладни острови в западния край на Северноевропейската равнина, – продължава да търси ролята си. След Брекзит тя би могла да е средна европейска сила, създаваща политически и икономически връзки по света. Налага ѝ се обаче да се бори с вътрешни и външни предизвикателства, докато се мъчи да се справи с вероятността за независима Шотландия.
На юг една от най-старите европейски нации, Испания, също е изправена пред заплаха от разцепление, дължаща се на регионален национализъм. Европейският съюз не може да подкрепи борбата за независимост на Каталуния, но отхвърлянето на една прохождаща държава може да отвори вратата за руско и китайско влияние в Европа. Испанските борби олицетворяват крехкостта на някои национални държави и наднационални съюзи през XXI век.
Може би най-впечатляващото събитие в наши дни обаче е, че геополитическите ни борби за власт излизат извън земните граници и се пренасят в Космоса. На кого е Космосът? Как се решава това? На практика „последна граница“ няма, но това е нещо много близко до нея, а границите обикновено са диви места без закони. Много страни участват в надпреварата за водеща космическа сила, в битката влизат и частни компании, така че сцената е подготвена за опасна високотехнологична надпревара във въоръжаването, освен ако не вземем поука от миналите грешки и не приемем многоброй ните ползи от международното сътрудничество.
Само че започваме на Земята, на едно място, смятано за изолирано и непознато в продължение на векове, но днес, разположено между Китай и САЩ, със силата да формира събития в Индийско-Тихоокеанския регион, е основен играч в нашия разказ – островният континент Австралия.

Тим Маршъл