Има дни, в които всяка минута, всяка казана дума се превръща в рана. Когато шкурката на страданието малко по малко е разяла душата ти, какво ти остава? Да се спасиш в отровната захапка на отколешна страст… Нещо подобно се случва с Ленуча в книга 3 от неаполитанската серия на Елена Феранте.

Тя напуска неаполитанския квартал, в който израстват с Лила, загърбва това пъклено място, болно от произвол, немарливост и корупция, само за да установи, че болестта е безпределна и прелива от квартала в града, от града в Италия, от Италия в света… Междувременно написва книга и продължава живота си в интелектуалните среди, докато Лила отглежда детето си, заченато от Нино, на фона на обществените стълкновения в Неапол. Но ето че историята претърпява пореден обрат.

„Изправени пред изоставянето, всички сме еднакви. Вероятно и най-подреденият ум не е в състояние да понесе откритието, че не е обичан.”

Няма да издаваме кой кого изоставя и какви са последиците. На Елена Феранте едно трябва да ѝ се признае. Всяка от четирите книги от неаполитанската серия, която е на път да се превърне в култ, е равностойна на останалите. Като плътност и ритъм на повествованието. Като вътрешен драматизъм, психологически рисунък и съспенс.

В едно интервю за „Гардиън” загадъчната италианска писателка споделя, че в юношеските години си е водила дневник, който постепенно прераства в художествена проза: „Измисляйки истории, усещах себе си и своята истина малко по-защитени. Затова щом се отдадох на литературата, изхвърлих дневниците си.” Но това не означава, че книгите ѝ не са автофикция.
Припомняме, че през 2016 г., когато излезе „Новото фамилно име", книга 2 от тетралогията, в. „Тайм” включи авторката в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. А четвъртият роман, озаглавен „Историята на изгубеното дете", е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за международната награда „Ман Букър”. От поредицата до момента са продадени над 5.5. милиона екземпляра!
Впрочем на кинофестивала във Венеция тази есен бяха показани откъси от сериала „Гениалната приятелка“, а критиците и публиката побързаха да го похвалят. Сюжетът разгръща историята на Елена и Лила в 8 епизода, които обхващат период от 60 години. Главен сценарист е писателят Франческо Пиколо, премиерата е на 19 ноември по HBO GO.

Откъс от „Тази, която си отива, тази която остава”

Животът ме повлече и не ме остави дъх да си поема, месеците набързо се навързаха един за друг, нямаше ден, в който да не се случи нещо хубаво или лошо. Върнах се в Неапол, като предъвквах мисълта за Нино, за онази наша безплодна среща, и от време на време надделяваше желанието ми да изтичам при Лила, да изчакам да се върне от работа и да ѝ разкажа това, което можеше да бъде разказано, без да ѝ причини болка. После стигнах до убеждението, че дори и само ако спомена Нино, ще я нараня, и се отказах. Лила и Нино се бяха подхлъзнали всеки по собственото си нанадолнище, а аз имах спешни проблеми за решаване. Например още същата вечер, когато се прибрах от Милано, казах на родителите си, че Пиетро скоро ще дойде да се запознае с тях, че вероятно ще се преместим до края на годината и че ще отида да живея във Флоренция. Не изразиха нито радост, нито задоволство. Помислих си, че окончателно са привикнали с това, че си тръгвам и си идвам, когато ми щукне, все по-чужда на семейството, безразлична към проблемите, свързани с оцеляването му. И ми се стори нормално, че единствено баща ми малко се притеснява, той, който винаги нервничи в ситуации, за които не се чувства подготвен.
– Този професор от университета непременно ли трябва да дойде у нас? – попита раздразнено.
– А къде да отиде? – ядоса се майка ми. – Как да поиска от теб ръката на Ленуча, ако не дойде тук?
Както винаги, ми се стори по-подготвена от него, практична, решителна дотам, че решителността ѝ граничеше с безчувственост. Но след като го накара да млъкне, след като съпругът ѝ си легна, а Елиза, Пепе и Джани приготвиха леглата си в трапезарията, ми се наложи да видя нещата в друга светлина. Нападна ме с глас, който, макар и нисък, звучеше като крясък, и изсъска със зачервени очи: „Ти нас за нищо не ни имаш, казваш ни всичко едва в последния момент, госпожицата се има за кой знае каква, защото е учила, защото пише книги, защото се омъжва за преподавател, но миличка, от този корем си излязла и от същата материя си направена, затова не се дръж така, сякаш ни превъзхождаш, и никога недей да забравяш, че ако си интелигентна, аз, която съм те носила в себе си, съм интелигентна колкото теб, че дори и повече, и ако ми беше дадена възможност, щях да направя нещата, които направи ти, разбра ли?!“.

Автор: Юлия Петкова