Истинските революции се извършват стъпка по стъпка. Франсоаз Долто е наясно с това. Гениален визионер, мечтател и практик, тя разсъждава и коментира въз основа на двойния си опит – като детски лекар психоаналитик и като майка. А „Каузата на децата” с основание се счита за най-революционния й труд.

Долто е права – възрастните и днес не могат да осъзнаят, че децата са им равни. И ги възпитават така, както владетелите управляват народите. Книгата започва неочаквано – авторката обръща поглед към миналото и припомня, че от Средновековието до епохата на класицизма детското тяло остава затворено, скрито. То бива публично разголвано единствено когато трябва да се набие, да се нашиба с камшик. От XV до XVIII век „маскирането” на децата като възрастни е пренесено и в живописта. В онези времена възторженото отношение към малчуганите изобщо не е разпространено. Тогава са се раждали много деца, но и много са умирали.

Поетите на романтизма без изключение възпяват детето. Но изграденият от тях образ е инфантилен. Детето е почти безплътно – телесното у него е много слабо застъпено. Авторите на романи от XIX век се стремят да представят детето в неговата социална среда, като подчертават нещастната му участ.

След Втората световна война един въпрос измъчва възпитателите, които заемат високи позиции: трябва или не трябва да се въвежда сексуално възпитание в рамките на учебната програма? Седемдесет години по-късно този въпрос продължава да буди спорове. Долто отбелязва, че в днешната образователна система са налице изкривявания, които пречат на подрастващите да живеят в съгласие с тялото си: физическите упражнения са изцяло насочени към духа на надпреварата, а не към удоволствието от играта.

А какво да кажем за бъркотията на християнските тайнства? В твърде ранна възраст те пораждали чувство за вина у младия човек вместо вяра в себе си и доверие в другите. „Чувството за вина е светско чувство”, казва Долто. Настъпва момент, в който детето усеща, че е неблагоразумно да извършва постъпки, които ще разтревожат родителите му. То се чувства виновно, когато, за да задоволи някоя своя потребност или желание, се е наранило поради собствената си несръчност.

Когато бях дете, в рекламите нямаше образ на малко момче; бебетата бяха с пола на ангелите. Иди разбери дали бебето от рекламите на сапуни е момиче, или момче!

За да накараме детето да разбере, че действителността не е такава, каквато си я въобразява, трябва да го въведем в езика. Забелязали ли сте, че вместо да разясняваме на детето правилата на сигурността и да го упътваме с ясни думи как да борави с предметите, ние го предпазваме, като го ограждаме отвсякъде? Отнасяме се с детето като с някакво тяло, опасно за самото себе си. Вместо да проведем разговор, който би имал несравнима стойност, ние наказваме, мърморим, а понякога и удряме децата си. Което не значи, че трябва да подценяваме риска, на който малчуганът е изложен по съвсем естествен начин.

Твърде често забравяме, че детето е субект, а не просто обект на обсъждане. Най-просто свидетелство е фактът, че при развод съдиите не считат детето за единствен съдник. За тях по-надеждният родител е този, който гарантира материална сигурност. Но потребността от материална сигурност идва много след емоционалната… Франсоаз Долто е категорична: „Най-тежката драма в човешката участ е, че в детска възраст, когато сме най-креативни и с най-живо въображение, ние сме зависими от възрастните.” Векове наред дискурсът за детето набляга много повече на неговата незрялост, отколкото на неговите заложби и способности, на природния му гений. Същото прави и научната мисъл.

За да илюстрира тезите си относно порочните възпитателни практики, в „Каузата на децата” Долто дава множество примери – обръщайки се към различни епохи, народи, религии и части на света. Ето два любопитни пасажа:

В ЯПОНСКИТЕ УЧИЛИЩА

В Япония учителите подлагат осемгодишните момчета на много тежко изпитание: наказват един от отличниците на класа за нещо, което не е извършил. „Задигнал си парите от джоба ми“ или „Преписал си“, казват те. След изпълнението на наказанието учителят обяснява смисъла на своята „неправилна преценка“: „Помни, че най-добрият учител и най-добрият баща могат да постъпят несправедливо. Но ти трябва да се научиш да понасяш несправедливостта в света и въпреки това да бъдеш справедлив човек“. Понякога подложените на такова сътресение деца се разболяват. Това изпитание постига и още един ефект: отучва ги от идолопоклонничеството, от култа към бащината фигура, към непогрешимия герой. Понякога децата трябва да могат да се разделят с илюзиите си, да се научат да приемат, че идеалът им може да бъде предаден, да надживяват емоционалното разочарование. Японската практика се доближава до техниката на унижение, прилагана от индийските гуру спрямо техните ученици. Възхищението е до време. Та нали динамиката на личността се усъвършенства чрез преодоляване на различни видове траур?

ОТЧАЯНИЕТО НА МЛАДИТЕ

Колективните митове се провалиха. Всеки чувства в по-голяма степен отговорността за себе си и търси собствен път за развитие. За разлика от преди, когато се приемаше буквално, религията днес се тълкува в много по-голяма степен символично; тя вече не е държавна религия, не се използва за политически цели, за да държи гражданите в подчинение или да оправдава неравенствата. В страните, в които Римокатолическата църква не е предала щафетата на единствената управляваща партия и човекът от тълпата не е обект на манипулации, гражданите търсят начини за самозащита, за завръщане към себе си. Но масовият характер на явлението се придружава от стандартизиране на целия колективен живот. Всъщност парадоксът е в това, че в хода на еволюцията на съвременното общество човекът започва да приема своята независимост като нещо наложително, жизненоважно за оцеляването му, докато на практика всичко му пречи да постигне това.

Човекът е все по-малко свободен да търси свой собствен път. И най-незначителната проява, която съдържа и намек за инициативност, въображение, веднага бива парирана. „Не, не, трябва да вървиш в ето тази посока... Това е положението... Не търси свой път – пътят вече е намерен.“

Младите са изпаднали в плен на покъртителна безизходност и безнадеждност. Би ми се искало да вярвам, че това е само парижко явление.

Автор: Юлия Петкова