Казват, че за да се хване едно цвете, трябва да си откраднеш от него. Отчупеният връх обикновено бързо пуска корени в чаша вода. Засадиш ли го, радваш се на любовта, която ти дава, докато расте. Тази любов с нищо не е по-малка от онази, с която ни даряват домашните любимци.

В този луд и забързан свят сякаш забравихме да се радваме на малките неща. Те ни правят истински щастливи, от тях зависи колко светло ще остане бъдещето. Докато се взираме в екраните на умните си телефони, животът стремително ни подминава. За него емотиконите нямат никакво значение. Не е важно колко усмихнати човечета ще получиш, въпросът е кого ще накараш да се усмихне.

Едно анимирано сърце никога няма да забие като истинското и това не трябва да се подминава с лека ръка от никого.

Във вагона на метрото момче и момиче се запознават пред погледа ми. Махат слушалките си, подават си ръка, когато се представят с имена един пред друг, и светът отново става по-приветливо място. Разговарят така, сякаш се познават от години. Всеки техен жест и начинът, по който се усмихват очите им, прави маските да изглеждат невидими.

Влюбване по време на пандемия. Любов, която започва да расте. С времето те ще се обичат повече и повече, защото са имали късмета да се озоват в един и същи вагон в подземния метрополитен на София. Личният контакт и непосредственото общуване са най-краткият път към осъзнаване на големия смисъл – да обичаме и да бъдем обичани.

Всяко цвете има право да развива новите си листа, независимо от това дали е било посадено като откраднат стрък, пуснал корени в стъклена чаша, или като люляк, чиито цветове се множат на мястото на скършените му клони. Красотата е противоречива – жестока и същевременно невероятна. Точно толкова, колкото е и любовта по своята същност.

Излизам от подлеза на „Патриарха“ и „Витошка“. Мисля за момчето и момичето, които прибраха своите телефони в есенните си джобове, унесени в разговор за онези, малките неща. Навеждам се и вдигам един от падналите кестени на булеварда. От него вероятно няма да поникне дърво, но дълбоко в душата ми софийските кестени вече цъфтят като за последно, докато двама вече не могат да спрат да се обичат.

Автор: Добромир Банев