Ако сте прехвърлили 30-те и не сте чували за Удхаус, започваме сериозно да се притесняваме за душевното ви здраве. Защото разказите за Бърти Устър и неговия находчив личен прислужник предлагат ударна доза терапевтичен смях. (Нека припомним, че от якичката нагоре Джийвс няма равен на себе си!) Освен че събира едни от най-неустоимите истории на гениалния хуморист, сборникът „Питайте Джийвс” излиза в превъзходния превод на Жечка Георгиева. Авторските илюстрации са заслуга на Тодор Ангелиев.

Сър Пелъм Гренвил Удхаус разгръща своя писателски дар във висшето британско общество малко преди Първата световна война. Известен е преди всичко с романите и разказите си за Джийвс, клуб „Търтеите”, мистър Мълинър и замъка Бландингс. Малцина знаят, че е автор на 15 пиеси (!) и сценарист на музикални комедии (250 песни за 30 мюзикъла). Работил е с артисти от ранга на Коул Портър и Гершуин, но остава в паметта на поколенията като ненадминат хуморист, обожаван от писатели като Ивлин Уо, Ръдиард Киплинг, Салман Рушди и Тери Пратчет. И от звездни актьори като Хю Грант!

„Да разгледаме фактите, дами и господа, които в случая са от прости по-прости. Удхаус си остава най-забавният писател, от чието перо са излезли думи върху хартия. А с историите си за Джийвс създава най-доброто от най-доброто. Говоря като човек, чиято първа любов беше замъкът Бландингс и който по-късно извличаше безмерно удоволствие от Псмит. Но Джийвс е бисерът и ако някой се опита да ви разубеди, посочете му вратата.” споделя Хю Грант

Така е, никой не оспорва безграничните способности на Джийвс да решава проблеми от всякакво естество и да измъква работодателя си и неговите тиквоглави приятелчета. Пък и не може да не се съгласите, че „всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.” Сега остава да ви пожелаем: четете и се забавлявайте без много да му мислите!

Откъс от „Неподражаемият Джийвс“ из сборника „Питайте Джийвс”

– Добро утро, Джийвс – казах аз.
– Добро утро, сър – отвърна Джийвс и постави на масичката до леглото ми първата за деня чаша животоспасяващ чай.
Отпих една глътка. Без грешка, както винаги. Нито прекалено врял, нито много сладък, нито излишно силен, нито ненужно слаб, нито една капка, разлята по чинийката. Какво явление е този Джийвс! Всичко знае, всичко му иде отръки. Казвал съм го преди и пак ще го повторя без задръжки. Ще ви дам един елементарен пример. Всички други прислужници преди него (а такива бог дал) с пукването на зората нахълтваха в покоите ми като ято настъпени хипопотами, та ми вкисваха деня, преди още да е започнал. Но не и Джийвс. Шесто чувство безпогрешно му нашепва кога съм се пробудил и той се плъзва беззвучно в спалнята две минути след първото ми стълкновение с новия ден.
– Как е времето, Джийвс?
– Изключително благоприятно, сър.
– Какво ново във вестниците?
– Неизменните търкания на Балканите, сър. Иначе нищо интересно.
– Знаеш ли, Джийвс, снощи в клуба един приятел ме посъветва да заложа и последната си риза на Прайвътиър в днешните надбягвания в два часа. Какво ще кажеш?
– Не бих ви препоръчал този кон, сър. Потеклото му по бащина линия ми вдъхва известни опасения относно неговата благонадеждност.
Това ми стига. Джийвс знае. Откъде – представа си нямам, но знае. Навремето след подобно негово изказване се подсмихвах снизходително и вършех каквото си бях наумил за голяма радост на букмейкърите. Но вече да имат да вземат.
– Като казах риза, та се сетих – продължих аз. – Доставиха ли ми моравите ризи, които си бях поръчал?
– Да, сър. Върнах ги обратно.
– Как така ги върна?
– Върнах ги, сър. Нямаше да ви отиват.
Докривя ми, защото от доста време предвкусвах ефекта, който щях да произведа с тези нежнопатладжанени копринени ризи, но се преклоних пред по-висшия разум. Мекушав ли ме нарекохте? Може. Повечето ми приятели са склонни да ограничават дейността на прислужниците си до гладенето на панталони, без да ги допускат до високите ешелони на властта. Джийвс обаче е друга работа. Откакто е при мен, аз гледам на него като на душеприказчик, наставник и приятел.
– Преди няколко минути се обади мистър Литъл, сър. Аз го уведомих, че още не сте се събудили.
– Заръча ли да ми предадеш нещо?
– Не, сър.
Не бих казал, че съобщението ме хвърли в трепетно очакване. Бинго Литъл ми е съученик от едно време и аз често се радвам на неговата компания. Предположих, че е открил някоя нова марка цигари и няма търпение да ми се похвали. Затова не допуснах тревожна мисъл да помрачи закуската ми.
След като хапнах, запалих цигара и отидох до отворения прозорец да проверя деня. Действително се оказа един от най-сочните, които бях виждал.
– Джийвс!
– Да, сър?
Той тъкмо прибираше остатъците от закуската, но при звука на господарския глас чинопоклонно заряза заниманието си.
– Ти излезе прав. Утрото е пръстите да си оближеш.
– Да, сър.
– Както е казал поетът, Джийвс, пролет мила, животворна и тям подобни.
– Такива са и моите впечатления, сър.
– Тогава, Джийвс, пълен напред! Давай джентълменските одеяния, най-жълтите ми обувки и любимата зелена шапка. Отивам в парка да се отдам на пасторални танци.
Не знам дали и вас не са ви обземали подобни настроения в края на април и началото на май, когато небето е ясносиньо, тук-таме се мяркат облачета като вакли агънца, а откъм запад повява свежина. Усещаш как пърхаш две педи над земята. Настройваш се романтично. Аз не съм от онези, на които им потичат лигите при вида на жена, но тази сутрин ми се прииска да налетя на някое омайно създание, което да ме моли на колене да го спася от банда убийци. Затова се почувствах като спукан балон, когато вместо на омайно създание налетях на Бинго Литъл с вид на последна грижа, или по-точно казано, провесил на врата си най-отблъскващата цикламена връзка на големи конски подкови, която съм виждал извън очертанията на хиподрума.
– Здрасти Бърти – каза Бинго.
– Божичко! – задавих се аз. – В-в-връзката! З-з-защо? Защо, господи!
– А, връзката! – Той се изчерви. – Ами... таквоз... подарък ми е.
Видът му беше задръстен, затова тактично не задълбах в темата. Продължихме из парка и приседнахме на два стола до езерото.
– Джийвс ми каза, че си ме търсил за нещо.
– Ъ? – стресна се Бинго. – Какво рече? А, да.
Изчаках да чуя изложението му, но не биде. Разговорът не потръгна. Бинго гледаше пред себе си със стъклени очи.
– Слушай, Бърти – обади се все пак след десет минути.
– Ъ?
– Харесваш ли името Анабела?
– Не.
– Как така – не?
– Ей така – не.
– Не?!
– Не!!
– Абе ти глух ли си? Не чуваш ли музиката в това име, подобна на полъх, галещ нежно върховете на тополите?
– Не.
Той понечи да се огорчи, но после живна.
– Откъде да чуеш? Винаги си бил безчувствено дебелокожо магаре…

Автор: Юлия Петкова