Безлик човек на среща с виден портретист. Първият моли втория да му направи портрет. Художникът е изумен. Как да нарисува човек без лице? Човек с валмо мъгла вместо лице – зейнала безлика празнота. Ако това е сън, то светът, в който живея, също би трябвало да е сън, размишлява художникът. Малко по-късно разбираме, че той обитава къщата на прочутия японски живописец Томохико Амада, автор на картината „Убийството на Командора“.

Ониричното начало приляга идеално на новия роман на Харуки Мураками, чието заглавие препраща към операта „Дон Жуан” на Моцарт. Самата история е реверанс към „Великият Гетсби” на Фицджералд, по-точно към мечтите на младостта. Първите три странички ще те „захапят” толкова силно, че няма да се отървеш. Докато не затвориш и последната. И макар да знаеш, че от разказвач като Мураками може да се очаква всичко, готви се за неочакваното!
Може би някой ден ще успея да изобразя нищото. Точно както друг художник бе успял да нарисува картина със заглавие „Убийството на Командора“. Ала няма да стане веднага. Трябва времето да бъде на моя страна.

Писането на дълъг роман е като подготовка за оцеляване, казва Харуки Мураками, а той не пести думите си: „Приемете, че човешкото същество е къща. Живеем на приземния етаж, където готвим, храним се, гледаме телевизия. Горе е стаята, където спим и четем. Но има и подземие, където складираме разни неща. При добър късмет може да намерите вратата и да се промъкнете в тъмното. Там ви очакват знаци, образи и метафизични символи, които изграждат несъзнателната ви вселена. Когато пиша, аз слизам в това пространство. Писането е опит отвъд нормите, в което логиката не винаги участва. Да пишеш, значи да сънуваш наяве.”

„Убийството на Командора” е история за вярата, която е способна да те преведе и през най-тъмния и тесен тунел на света или през най-безлюдната равнина. История за хората, които намират упование в красотата, и за другите, чийто живот се крепи на чуплив баланс между две вероятности. Най-вече история за любовта, за всеядната самота и за изкуството, което я надвива. Звучи малко объркано, нали? Но тук всяка загадка си струва да бъде разплетена.

Откъси от „Убийството на командора”

Животът ни наистина изглежда странен и загадъчен, когато обърнем поглед назад. Изпълнен с невъобразимо чудати обстоятелства и непредсказуеми, променливи развития. Докато събитията се случват, трудно забелязваш в тях нещо необичайно, колкото и внимателно да се вглеждаш.

Не може да има последици без причина. Как да направиш омлет, без да счупиш яйца? Като падащи плочки на домино – една (причина) катурва следващата (причина), която после събаря следващата (причина). Поредицата продължава и вече изгубваш представа за първопричината. Може би няма значение. Или на хората не им пука. И всичко се свежда до „Ами какво се случи… изпопадаха много плочки домино“. Историята, която предстои да разкажа, вероятно ще се развие по сходен начин. Тъй или иначе, първото, което искам да опиша – с други думи, първите две плочки домино, които трябва да поставя, – са загадъчният съсед на планинския връх отвъд долината и картината със заглавие „Убийството на Командора“. Ще започна с картината.

Понякога мисля за себе си като за високоплатена артистична продажница. За да задоволя клиентите си, използвам всички техники, които владея, толкова добросъвестно, колкото е по силите ми. Професионалист съм, което не означава, че следвам механично набор от правила. Влагам чувства в работата си. Не съм евтин, но всички клиенти плащат, без да се оплакват. Работя за хора, които надали ще се тревожат за цената. Разчуваше се за дарбата ми и постоянно имах опашка от клиенти, а бележникът ми беше пълен с предвидени срещи. Ала не изпитвах желание. Нито капка.

Не бях станал такъв художник, нито такъв човек по своя воля. Притиснат от обстоятелствата, бях престанал да рисувам за себе си. Бях семеен и се нуждаех от стабилни приходи, но това не беше единствената причина. Честно казано, вече бях изгубил желание да рисувам за самия себе си. Може и да използвах брака като извинение. Вече не бях млад и нещо като пламъче, което гори у мен, неотклонно гаснеше. Намаляваше и топлината, с която това пламъче ме огряваше вътрешно.
Трябваше да се отърва от човека, в когото се бях превърнал. Трябваше да се възпротивя и да предприема нещо, ала все отлагах. И преди да реша проблема, съпругата ми ме изпревари и вдигна ръце от всичко. Тогава бях на трийсет и шест.

Автор: Юлия Петкова