Ако си умно, чувствително, впечатлително създание, няма как да не те боли от чуждата болка, нали? А Женя, героинята на повестта „Непрекъсната линия”, е тъкмо такава. Самата тя има двама сина и немалко проблеми с мъжете, които пресичат живота й, но чуждите терзания не са й безразлични. Нещо повече - те я свързват с непреодолимата истина за човешката участ, с тъгата като вроден човешки порок, и сякаш й помагат да си помогне сама. Даже когато чуждите страдания са полуизмислени, обилно подправени или… просто не съществуват. Всъщност, колкото и странно да звучи, понякога боли и от прахосаното състрадание:

„Тя лежеше в тъмното и изследваше душевната си рана. Раната беше двойна. Едната – от напразно прахосаното състрадание към несъществуващите, гениално измислени и безчовечно убити деца, особено към Диана. Болеше я като ампутиран крак – нямаше го. Фантомна болка. Дори по-лошо – който никога не е съществувал. И втората – обида за самата нея, глупавото зайче, с което бяха направили безсмислен опит. Или пък е имало някакъв смисъл, недостъпен за нея...”

Да, личните несполуки и тревоги на Женя сякаш се смаляват, когато среща живописната Айрин, героиня в първата част от повестта. В компанията на бутилка портвайн гласът на Айрин - сипкав, мек, сякаш глас на певица, която се сдържа, защото ако запее, всички ще ридаят - излива пред Женя нотите на драматична съдба, в дъното на която стои предсказанието на една врачка. Следват няколко починали деца, катастрофа и раздиращ спомен за непорасналата дъщеря на Айрин – на име Диана. А после се оказва, че драмата е плод на болна фантазия…

Но рисунъкът на Улицка вече така здраво се е врязал в сърцето, че няма как да не продължим напред… Животът на Женя я среща с различни лица на човешката лудост. Непрекъснатата линия, която пронизва всички истории, е лъжата. По-точно самоизмамата. Но понякога и в най-абсурдния разговор можеш да откриеш зрънце разум, което е жизнено и несъкрушимо, нали? И може би тъкмо в споделянето се състои прословутият смисъл на живота. Живот, подхранван от лъжи и фантазии, които му служат за алиби.

Откъс от повестта „Непрекъсната линия“

Още в самото начало на осемдесетте години на миналия век, краят на които беше отбелязан с непристойно и трудно обяснимо разточителство, много хора от интелигенцията преживяваха големи трудности, свързани с краха на трите големи кита, или слона, или „трите извора – трите съставни части“ на горе-долу организирания живот. Догматиката се пропука така, че дори и Божествената Троица се разлюля. И мнозина започнаха да потъват. Някои потънаха окончателно, затова пък други се научиха да плуват, а имаше и такива, които се ориентираха в нестабилния свят и потеглиха на далечно плаване.

Женя предаде академичната наука, плю на монографията, на незащитената си докторска дисертация и се прехвърли в телевизията. В началото поработи успешно в една учебна програма, след година се оказа, че фабрикува учебните програми по чужди езици като на конвейер, и започна да пише за друга редакция сценарии за документални филми – не по-зле от останалите. А може би и по-добре. Завъди познати на всички етажи.

А когато направи великолепен документален филм за грузинския режисьор, когото на млади години познаваше добре, получи наистина блестящо предложение. От деликатно естество. И не по официалния канал, а чрез познати. Честно казано, за да се сдобиеш с такава работа, би трябвало дори да си платиш. Но сценаристите, които биха платили, не знаеха езици. А за тази работа беше нужен един от трите европейски – немски, френски или, в краен случай, английски. Немският на Женя беше отличен, а и английският й не беше лош.

Поръчката беше от Швейцария и режисьорът, решил да заснеме филм от толкова деликатно естество, беше, то се знае, швейцарец. За написването на сценария му трябваше сценаристка, владееща някой от достъпните му езици, която да създава контакти с лекота и непременно да е рускиня.

Деликатността на задачата се състоеше в това, че филмът трябваше да е за руските проститутки в Швейцария. Та този швейцарски режисьор на име Мишел поради несъкрушимата си швейцарска наивност написа официално писмо до телевизията. Шефовете й отначало се разтревожиха, после се раздвижиха, накрая се посъветваха – и отказаха.

По-опитните другари обясниха на наивния швейцарец, че нещата не стават така, и той намери чрез посолството някакви културни познати, които на свой ред прехвърлиха познатите си и стигнаха до Женя. Той долетя в Москва заедно с продуцента си, покани Женя в „Метропол“, където беше отседнал, и там на дълъг обяд двамата обсъдиха всичко на швейцарски език, който в дадения случай беше немски...

Трябва да кажем, че Женя не знаеше почти нищо за живота на руските проститутки, а още по-малко за представителките на тази опасна професия в чужбина. Мишел пък се оказа истински поет, възпяващ уличниците, курвите и проститутките от всички страни и народи. Създаваше се впечатлението, че още от най-ранна възраст ги е обикнал всичките като клиент. А той не го и криеше:

– С жени от друга среда никога нищо добро не се е получавало – оплака се Мишел.

Автор: Юлия Петкова