Този стегнат, изящен и ослепително честен къс проза ни въвежда в психологическия свят на една жена, вдовица, отдавна прехвърлила 70-те. След смъртта на обичния си съпруг тя наблюдава света през двойния прозорец на своята къща, своята крепостна кула. Отдавна е усвоила спасителния навик да разговаря с радиото, загърбила е всички вещи, полепнали по нея през дългия ѝ живот - подобно на морски жълъди. Веднъж в годината посещава парти в стария клуб на семейните. А вечер се отбива до кръчмата за традиционната чаша джин… Понякога две.

Двайсет години по-рано е изгубила здравия си сън завинаги. Оттогава спи като ветрило, вее се, сякаш е привидение. Неделите ѝ са запазени за свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, ала те са пораснали, бъбренето ѝ вече ги дразни. Да, младите си въобразяват, че историята на човечеството започва с тях. Какво пък, самоувереността не е порок, та те имат работа за вършене! Но дали не са жертва на всеобщата екзалтирана консуматорска самозабрава? Дали осъзнават, че с времето истината все повече ще се отклонява от това, в което вярват? Ако изобщо вярват в нещо.

Такива мисли се роят в главата на героинята. Често и се струва, че не мисли самостоятелно, че е само свидетел на собствените си мисли. За да съществуваш, трябва да участваш в този свят. За да те има, някой трябва да те е забелязал…

„Двоен прозорец” е лапидарен разказ размишление за пренебрегваните страсти на възрастните хора, за табутата, които съпътстват ежедневието им, за пропастта между поколенията, изолацията и самотата. Теми, които отекват мощно и у нас. Освен всичко останало, това е книга за куража и за шепота на зрялата любов, която носи едновременно надежда, съмнения и страхове. Как ще погледне светът на тази любов, върху която тегне поколенческо табу, която буди присмех и дори поражда враждебност?

Исландската писателка Халдоура Тородсен е родена през 1950 г. в Рейкявик, завършила е Исландския педагогически колеж и Исландската академия на изкуствата. Работила е като преподавател и като журналист, авторка е на сборници с поезия, разкази, новели и романи. Заради оригиналното си перо и социалната проблематика с „Двоен прозорец” тя печели Европейска награда за литература 2017 и Женската награда за исландска литература.

Читателите ще имат удоволствие да се срещнат лично с Халдоура Тородсен на 14 май 2019 г. от 19:00 ч. в Casa Libri на „Цар Асен” 64 в столицата.

Откъс от „Двоен прозорец”
Старата история, момче среща момиче. Това ли е всичко, което можем? Тези времена не предлагат ли някакъв друг вид участие? Друг вид любов? Едва ли се очаква от нас да образуваме семейно гнездо, намирайки се на ръба на гроба. Да се влюбиш сега, е жалко и тъжно облекчение на болката преди смъртта. Да се правиш, че животът е нагизден в празнични одежди, че си в средата на житейския си път. Всички искат това. Не и тя. Тя не би поискала да е млада за втори път. Доловила е желанието на хората, крачещи по асфалта – да се преструват, че са налице, дори и да им е трудно. Изблиците им на смях имат за цел да заблудят смъртта… И смъртта си мисли в своята глупост: ама, чакай малко, аз нямам работа тук - я в какво настроение са всички.

***
Звъни ѝ Мака. За годишното парти в стария клуб на семейните. Те все още са верни на това редовно организирано събитие. Повечето от тях не са се сдобивали с нови приятели от десетилетие. Разпределението на ролите е твърдо установено още от първото събиране. Опиват се от сантименталност и си говорят за „житието-битието“, това в техния жаргон означава „за спомените и миналото“. Мъдрецът Ейнар е все още запазен мъж. Все още богоподобната Кристин покорява мъжките сърца (единствената неомъжена в клуба на семейните). Все още своенравната Мака изказва окончателни мнения по всички въпроси, на нея това и е позволено (тя си е такава). Трима отпаднали, покосени от Оная с косата.
Тя все още идва сама, вече вдовица, държи се малко настрана, откакто Гвюдион умря.
Винаги бе играла поддържащата роля на придворен шут.
Покойният Гвюдион имаше уникалното умение да запазва равновесие на ръба на пропастта. В негово присъствие хората не знаеха на какво да вярват. Той можеше на милиметър да се отклони от истината и тотално да обърка събеседниците си. Някои изобщо не го понасяха, чувстваха се неуверени в неговата компания. Други го смятаха за луд. Обикновено обаче ставаше всеобщ любимец. Хората просто искаха да се чувстват уютно със себе си. Естествено, той можеше да бъде и неприятен, вечна му памет, но я забавляваше царски, беше добър с нея и я лъжеше по-малко, отколкото би могло да се очаква.
Пътуването за къщи към западната част на града е спокойно, но на „Фишерсюнд“ усеща, че я следят. Ускорява ход, но някой я хваща грубо. Подава му чантата си, но той няма интерес към нея. Това трябва да е страшният изнасилвач, този, от когото винаги се е бояла. Хищникът, от когото всички момичета трябва да се пазят в тази стерилизирана джунгла. Невидимият изнасилвач, който толкова дълго бе ограничавал свободата и на придвижване. Сега я блъска безцеремонно в стената, вижда остарялото и лице и замръзва. Не това е очаквал. Удря я през устата и побягва по пътя си.
Въпреки стреса и удара през устата, самолюбието и е наранено. Тя е извън играта. Извън тази игра. Решава да си купи бастун.
Времето я е наръфало. Опитът я е одялкал. Покрита е с рани (да, той остана поразен, като ги видя). Почистила е, изгладила е и е покрила всичко. Всичко, за да превърне раните в белези. Срастванията са най-лоши… те трябва да бъдат изрязани. Това също го е направила. Сега е изолирана, зад двоен прозорец. Любопитството я дърпа към прозореца. Прекият опит вече е по-беден, сърцето тупти по-спокойно, животът преминава по-бързо. Едва ли ще се наложи да прибира балконския стол през още много есени.
Прокашля се и припява на песента по радиото, за да изпробва гласа си. Ръцете и трепкат ли, трепкат. Ръцете и не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи…

Автор: Юлия Петкова