„По-скромно, господа! Животът нa всеки може да бъде описан в не повече от три страници”. Тази мисъл на Чехов блести в началото на книгата за Катето Евро, която не е написана лично от нея, но това не я прави по-малко автобиографична и сърдечна. И… да, приключенията, страстите и приятелите вътре са толкова много, че три страници никога не биха могли да ги поберат.

Трудно е да повярва човек, че тази неудържима жена е на 60+ години. Но животът бърза, а нейният поне струи от обич. Добрите хора и забавните случки с тях изпълват всяка страница. Катерина Евро е актриса и на сцената, и в живота, но през годините е влизала и в далеч по-непривични роли. (В момента има кулинарна рубрика по националната телевизия!) Самата тя навярно невинаги се е чувствала удобно в тях, но природата й е толкова щедра, а чувството за самоирония – толкова автентично, че едва ли ще я чуете да се вайка или да съжалява за нещо.

В книгата Катето разказва за първите си интимни трепети (поднесени със сочен хумор); за голямата любов Жорж, бащата на детето й, който си отива от живота твърде рано; за манекенските си години, когато хлевоустието й отблъсква цели тълпи нахални ухажори; за щурите си героини в „Оркестър без име”, „За къде пътувате”, „Равновесие”, „Три Марии и Иван”. (Малко хора знаят, че екранният й дебют е във филма „Чуй петела”, където играе милосърдна сестра.) За любовта към семейството, внучката, кучетата и земята… Ако нещо е пропуснала, то не е било съзнателно, а защото „паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява”.

Катето винаги е възприемала хората без умисъл, без подозрение и скрупули, и с присъщата си наивност вярва, че те са я възприемали по същия начин. За топлия й нрав, акомпаниран от прекрасна лудост, си спомнят скъпи на сърцето й приятели - Георги Милков, Валя Горанова, Камен Воденичаров, Виктор Калев, Мариус Куркински, Камен Балкански, Добромир Банев и още, и още…

Ето защо книгата няма финал. Катето я оставя с отворен край, „защото животът продължава и става все по-интересен, всеки ден се трупат нови истории, други семена покълват”. А изводът от този бурен живот може да бъде само един: щастието изисква човек да не изневерява на своята същност. Компромиси може да правиш с много неща, но не и с душата си.

Откъс от книгата:

От мама ми беше насадена дълбоката вътрешна увереност, че ще играя и ще бъда до края на живота си пред камера, капка съмнение не съм изпитвала. Вярвах, че няма никакъв смисъл да се напъвам, защото така ми е писано. Вървях си по улицата и си представях как ще се снимам в киното. Чувала съм подмятания: „Тя, Катето, не е учила за актриса, тя е проста манекенка”. Не съм им обръщала внимание, нито съм се обиждала, защото завършването на ВИТИЗ не предпазва от бездарие. Кучетата си лаят, керванът си върви, всяка година снимах по два-три филма, пък да говорят каквото щат.

Много обичам да си фантазирам. Помня един път, да съм била на осемнайсет или деветнайсет години, как вървя по „Раковски” и си представям, че звучи прекрасна музика, а аз крача и плача, като финал на някакъв страхотен филм. Край мен цъфтяха липи, ухаеше на лято, беше незабравима сцена. И след много години, ако щете, вярвайте, точно това ми се случи! Дежавю! Играехме с Пламен Сираков в една продукция и имаше точно същия кадър: камерата беше откъм „Александър Невски”, а аз вървях по „Раковски” – невероятна оживяла фантазия! Затова, когато Стойчо ми каза, че са избрали мен за „Оркестъра”, едновременно много се зарадвах и го приех като нещо закономерно, очаквано и напълно естествено.

Рени

Прибрах се вкъщи, споделих възхитителната вест с Жорж, голяма радост се радвахме, но след като ни попремина еуфорията, седнахме и сериозно се замислихме. От Стойчо знаех вече, че ще снимаме три месеца в Созопол, цялото лято. Изплашихме се, че това може да ни раздели. Аз заминавам, той си има работа в София, не можем да бъдем всеки ден заедно, самата мисъл ни се стори непоносима. Имахме прекрасна хармонична любовна връзка, не искахме нищо да я накърнява. Жорж каза:

– Кате, ти като отидеш в Созопол, може да се запознаеш с някого, да се влюбиш...

Ревността ни обзе, паникьосах се, взех незабавно и категорично решение:

– Ооо, няма да го снимам този филм. Къде ще се разделям сега с теб, за да ида на майната си на морето...

Вдигнах телефона, обадих се на Стойчо и му съобщих, че отказвам предложението:

– Търсете си друга артистка!

Той онемя. Няма да забравя никога как мълча някъде около една-две минути в слушалката. Не се отказва така главна роля във филм на Людмил Кирков. Той беше режисьор на част от най-хубавите и изящни български филми: „Момчето си отива”, „Селянинът с колелото”, „Не си отивай”, „Матриархат”. Невероятен талант, все едно днес да откажеш на Уди Алън или на Спилбърг. Знаех, че целият творчески екип е бил единодушен за мен, казали са: „Това е нашата Рени Ковачева!”, искали точно и именно мен. Много разочаровах Стойчо, направо в шок изпадна, но бях твърда.

Мина около седмица или десетина дни, изчакаха малко и той пак звънна:

– Кате, помисли си добре. Не може да отказваш такава роля, ти си избраната, ти трябва да я изиграеш тая Рени, разбери!
И ние с Жорж пак седнахме да умуваме, но този път емоциите не ни замъгляваха.

– Може пък – ми каза – това да ти е съдбата. Недей да отказваш с лека ръка. Не бях прав – ако се обичаме истински, тези три месеца няма да ни разделят, а ще ни сближат още повече.

Речено-сторено. В края на май заминах, снимахме от юни до края на август. Първо започнахме да репетираме, италианските песни на Рени трябваше да ги науча идеално. Митко Йосифов ме подготвяше, беше царят на италианската музика, страхотен изпълнител на канцонети. През 60-те години обикалял страната с джазов оркестър на име „Културен отдих”, били страхотен хит.

Нищо че не пея аз във филма, трябваше да разбирам текста и да имам отработено поведение на певица, Митко ме научи как да го играя перфектно.

Истинският глас е на едно момиче, работило по кръчми. След години с колегите ми неведнъж сме си говорили – защо пък не си ги изпях аз песните, след като мога? До ден днешен хората ме карат да им пея „Ке сара” по купони, вече трийсет години я въртя.

Така ми писна, взех да ги лъжа, че съм се подписала при нотариус повече никога да не я пея тая песен.

Та така, докато разучавах италиански шлагери, момчетата репетираха на инструментите в читалището в Созопол. Единственият, който наистина можеше да свири, беше Велко на йониката, другите хабер си нямаха, но и те трябваше да добият музикална култура, за да изглеждат правдоподобно. Павката на бас китарата, Фипо на китара и Жорето Мамалев на барабаните, лумкаше ги по цял ден. В Созопол ни ушиха дрехите, всичките ми рокли са дизайнерски, жестоки бяха, секси и шик едновременно.

Спяхме по квартири в Стария град, което беше наистина уникално. Ухаеше на рибарски мрежи и смокини, гларусите пищяха, Павката се заканваше, че ще ги пълни в буркани за зимата, и ние се спуквахме от смях. Бяхме голям, сплотен екип, всяка вечер се събирахме в някоя от къщите. Операторската група ми беше любима, цветна и симпатична, чувствахме се като семейство в неочаквана ваканция. Падна ми се и извънредно смешна хазяйка, гъркиня, Касандра се казваше. Много мразеше снаха си, не пропускаше да я наплюе:

– Снаха ми е голяма селянка, от Мицурин е.

Тя щото се мислеше за по-висока класа, созополчанка! И ме питаше:

– Засто ходите на нудицкия плаж, ма, да си показвате пицките ли? А?

Голяма моделка! Вечер се събирахме в двора на някоя от квартирите, опъваха се маси, риби, ядене, пиене. Помня Маца, гримьорката, която и до ден днешен работи, даже ме гримира скоро за мюзикъла „Оркестър без име”, а тогава бяхме млади, безгрижни, работата беше предимно забавление.

Преживяхме и смешни, и безумни моменти. Филип Трифонов имаше сцена, в която се напива и тръгва да води телефонистката към бунгалото. За да го изиграе по-истинско, взе, че наистина се напи. По принцип да играеш пиян, е адски трудно, защото човек няма представа как изглежда, когато е фиркан, изградил си е представа от други пияни хора или от разкази на свидетели. Далеч по-лесно е да изиграеш пияните си приятели, отколкото самия себе си.