„Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам и съм от там” - Ромен Гари.

„Всеки, който е достатъчно дързък да напише книга с подобно заглавие, трябва да е наясно, че върху него ще се изсипе лавина от писма, надраскани с налудничав почерк. Темата за смисъла на живота е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти. Надявам се, че попадам по-скоро в групата на вторите”, бърза да се застрахова авторът на „Смисълът на живота” - и ние го разбираме прекрасно. Хлъзгави са тези заглавия, които хем звучат претенциозно до крайност, хем захранват предубеждението, че това, видиш ли, е поредната тягостна ширпотреба.

Е, ще се наложи да отложите скуката. На пръв поглед въпросът за смисъла на живота прилича на въпроси като „Коя е столицата на Албания?“ или „Какъв е цветът на слоновата кост?“. Но дали е така? Не е ли по-скоро безсмислица от типа „Какъв е вкусът на геометрията?“. Една зелка или кардиограма не носят смисъл сами по себе си, отбелязва авторът, смисълът се поражда едва щом започнем да говорим за тях. Тук професорът обръща внимание, че много философски загадки са резултат от употребата на езика, като цитира Витгенщайн, Ницше, Кант, Дерида... Например твърдението „Имам болки“ е граматически сходно с „Имам шапка“. Това сходство може да ни подведе да мислим за болката – или за преживяванията по принцип, като за нещо, което притежаваме. Но ще звучи странно, ако кажем: „Ето, вземете ми болката“. Или „Ето ви малко смисъл от моя”.

Въпросът за смисъла на човешкия живот увисва с пълна сила във времена, когато колективно сме изгубили пътя си, дори и като индивиди да продължаваме да се борим. XX век например се вкопчва в тази тема далеч по-отчаяно, отколкото всички други епохи – смъртта на милиони невинни хора обезценява живота. При това двете световни войни пламват на фона на невиждани достижения на науката, техниката и изкуството през изминалото столетие… В епохата на либерален плурализъм има толкова смисли, колкото хора. Това ни прави не по-малко объркани.

А може би животът променя предназначението си от време на време, точно както правим и ние? Както вече се досетихте, част от книгата проучва възгледите за смисъла или безсмислието на живота. Като се започне от разликата между „смисъл” и „значение” и се стигне до общосподелените заблуди, съхранили човешката цивилизация. За илюстрация на идеите си Тери Игълтън прибягва до произведенията на цяла плеяда бляскави творци и мислители. (Чехов, Бекет, Фройд и Шекспир са само някои от тях). Което значи, че ако обичате литературата и философията, четенето на тази книга има смисъл.

Фрагменти от „Смисълът на живота” на Тери Игълтън:

Мога поне да твърдя, че написах една от малкото книги за смисъла на живота, която не преразказва историята на Бъртранд Ръсел и таксиметровия шофьор. Не я ли знаете? Един шофьор на такси качил Бъртранд Ръсел, познал го и попитал: „За какво е всичко това?“ Ръсел не можал да отговори.

***
Това, което наричаме любов, е начинът, по който можем да съчетаем търсенето на индивидуално осъществяване с факта, че сме социални животни. Защото любовта означава да създадеш за друг човек пространството, в което той може да се развие, докато прави това за теб в същото време. Осъществяването на единия става основата за осъществяването на другия. Когато осъзнаем природата си по този начин, ние сме най-добрият възможен вариант на самите себе си.

***
Религиозният фундаментализъм е невротичното безпокойство, че без Смисъла на смислите изобщо няма никакъв смисъл. Това е просто обратната страна на нихилизма. Зад това предположение се крие възгледът за живота тип кула от карти: измъкнеш ли една от дъното и цялата крехка структура рухва. Човек, който мисли по този начин, е просто затворник на една метафора. Всъщност мнозина вярващи отхвърлят този възглед. Никой чувствителен, интелигентен вярващ не би могъл да мисли, че невярващите са обречени да затъват в блатото на пълния абсурд. Нито пък е длъжен да вярва, че тъй като има Бог, смисълът на живота е кристално ясен. Напротив, някои от дълбоко религиозните хора вярват, че Божието присъствие прави света още по-загадъчен и необясним.

***
Животът, който не съдържа нищо, за което човек е готов да умре, е малко вероятно да бъде особено плодотворен…

***
Ако смисълът на живота е в една обща за всички човешки същества цел, тогава няма съмнение каква е тя. Това, към което се стреми всеки, е щастието. „Щастието“, разбира се, е немощна, някак ваканционна дума, която предизвиква асоциация за маниакално хилене и весело подскачане в многоцветни якета. Но както Аристотел приема в своята „Никомахова етика“, то функционира като един вид изходна точка в човешкия живот, в смисъл, че не е логично да попитаме защо трябва да се стремим да бъдем щастливи. То не е средство за нещо друго, както обикновено са парите или властта. Стремежът към щастие е просто част от нашата природа.

***
Животът може да няма заложена цел, но това не означава, че е безсмислен. Нихилистът е просто разочарован метафизик. Angst (тревожността) е само обратната страна на вярата. Същото е и с ренегатите римокатолици, които предпочитат да станат по-скоро обикновени атеисти, отколкото членове на Високата англиканска църква. Погрешно вярваме, че светът би могъл да е изначално смислен – идея, която постмодернизмът смята за нелепа, затова и сме толкова съкрушени, когато открием, че не е такъв.