„Харесваше ми да си мисля, че светът може да се промени“, казва последният император на италианското кино – Бернардо Бертолучи. На 77-годишна възраст, след дълго боледуване, той си отиде, оставяйки след себе си шедьоври като „Последният император“, „Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „Малкият Буда“, „Открадната красота“ - ленти, белязали киноиндустрията с непримиримия почерк на един по-различен, всеобхватен, дързък и самобитен кинотворец.

17 филма – 17 съкровени истории, разказани през нестандартния кинематографски прочит на един самоук гений.

И като всеки един мислител, мечтател и съзидател, този гений сътвори нова вселена, епоха, която ще запомним. Която промени естетиката на киното и повлия на поколения кинорежисьори. Която провокира мисълта и издига – на философско и на духовно ниво.

Светът на Бертолучи е свят на противоречията, на двете лица на човешкото битие, на сблъсъка и съчетанието между красивото и скандалното, на доброто и злото, на деликатното и грубото, на възвишеното и упадъчното.

Кадър от филма "Малкият Буда"

И няма как да е иначе. Баща му е поет и филмов критик, а майка му - учителка. Той се научава още от ранните етапи на живота си да цени красивото в изкуството. Търсенето на нови граници е ключов елемент в творбите му.

И ако днес се запитаме постигна ли той промяната, за която копнееше, която търсеше с целия си непримирим, смел и бунтарски натюрел, отговорът ще е – да. Бернардо Бертолучи завеща на света посланията си за един по-добър, по-истински, по-пълноценен живот напук на духовната пустош и разврат, завладели времето и пространството.

На него се пада честта да прибере 9 статуетки „Оскар“, сред които за най-добър филм и най-добър режисьор. С това Бертолучи става първият чужденец, който взима статуетката на филмовата академия на САЩ, и единственият италиански режисьор с "Оскар" за най-добра режисура. Филмът е „Последният император“.

Кадър от филма "Последният император"

Разказва историята на Пу И, последния император на Китай – от възкачването му на престола като малко момче до хвърлянето му в затвора от китайските комунистически власти и последващото му реабилитиране.

Другото заглавие, което оставя дълбок отпечатък у мен е „Малкият Буда“ със забележимото участие на Киану Рийвс.

Макар и да показва грозната реалност, във филмите на Бертолучи пулсира поезията с цялата ѝ космополитна прелест и като всяка добра поезия тя е не само красива, но и тежка, болезнена и трудна за преглъщане. За разлика от името на култовия си филм "Конформистът", той никога не се опитва да се слее с тълпата и да ѝ угоди. Затова и с толкова много от филмите си успява да шокира и да остави следа след себе си.

Стряскащият интимен разказ за американският собственик на хотел, изпаднал в депресия след самоубийството на съпругата си, и младата сгодена парижанка, предизвиква яростна критика заради откровено сексуалните си сцени между актьорите Марлон Брандо и Мария Шнайдер. Някои от кадрите са определени като неприемливи и дори унизителни. Всъщност може би това е и целта на режисьора – посредством нетрадиционни операторски и кинематографски похвати и скандализиране на общественото мнение да изрази потисничеството и болката на индивида, причинени от очакванията на обществото.

"Последно танго в Париж"

Сексът и еротиката играят важна роля в творчеството на Бертолучи - така както са важен елемент в живота и копнежите на всеки един човек. Героите на Бертолучи са реални, пълнокръвни, а сексът е част от историята и в повечето случаи двигател на човешките взаимоотношения. Именно защото неговите герои са реални и пълнокръвни, сексът е част от тяхната житейска история.

Всъщност с филма "Последно танго в Париж" Бернардо Бертолучи става световноизвестен. Визуално хипнотизиращ танц на Ерос и Танатос. Филм за бруталната, ирационална страст между зрял мъж и млада жена, който завършва като модерна трагедия. Резултатът - две номинации за „Оскар“ 1974 г. (за главна мъжка роля на Марлон Брандо и за режисура - Бернардо Бертолучи), две номинации за „Златен глобус“ 1974 г. (най-добър филм и най-добър режисьор), Номинация от Британската академия 1974 г. (Марлон Брандо), Награда Давид ди Донатело 1973 г. (Мария Шнайдер), Номинация за Грами 1974 г. (Гато Барбиери). От 1976 до 1981 г. е спрян от екрана.

Докоснеш ли се веднъж до творбите на Бертолучи, оставаш завинаги в техен плен. Защото всяка една от тях те кара да чувстваш, да потъваш изцяло в историята, а накрая продължава да бушува в съзнанието ти дни след финалните надписи. И именно в това си личи големият режисьор, който знаеше как да покаже реалността и, въпреки упадъчното, тя да изглежда красиво.