Малцина са чували за писателката Нина Берберова, а нейната съдба е не по-малко интересна от живота на героините ѝ. Тя знае, че неизтълкуваният факт е злато, заровено в земята. Затова всичките ѝ биографични книги са подчинени на това верую. Излагат голите факти – не разкрасяват, не замазват щекотливите истини. Нито раздават присъди. Пък и самата Мура, ако беше жива днес, едва ли щеше да се трогне от разкритията, кръжащи около миналото ѝ. Колкото и парливи да са те.

„Желязната жена” е по-скоро приковаващ вниманието исторически документ, отколкото сензационна животопис. Разказът осветлява потресаващи факти около налагането на Съветската власт, икономическата катастрофа, битката на интелигенцията с новата диктатура… Прозвището, с което още през 1921 година Максим Горки нарича Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг, накратко Мура, дава заглавие на книгата.

Мура се ражда между 1890 и 1900 година. Принадлежи към онова злочесто руско поколение, три четвърти от което е унищожено – отначало от Първата световна, после от гражданската война. Спрягана е като „писателка, преводачка, консултант на кинорежисьори във филми и телевизионни програми“, дори като „актриса, изиграла малки, неми, но винаги значими роли”. Всъщност цялата тази легенда е измислена от нея. Мура е дъщеря на сенатски чиновник, който няма нищо общо с граф Закревски. Университетското ѝ образование също е съмнително. Единствената сигурна истина е фактът на втория ѝ брак, който ѝ дава титлата баронеса.

Незнайно как, в продължение на 40 години тази жена се подвизава в лондонския интелектуален и аристократичен живот, във водовъртежа на събитията, като по различно време дели покрив и постеля с Хърбърт Уелс, Максим Горки и сър Робърт Брус Локхарт. Владее до съвършенство дарбата да разказва, да бъде забавна, остроумна, ярка, оригинална… Особено в компанията на мъжете, които я интересуват. В нея има нещо и от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня Мата Хари, и от руската генералска дъщеря Лу Саломе, покорила Ницше, Рилке и Фройд.

Умението на Мура да опиянява, да се посвещава на мъжете, които превръща в любовници с котешка лекота – това е центърът на нейната изплъзваща се кариера. Влиянието ѝ обаче нерядко се оказва токсично. Не е ли странно, че Горки ѝ посвещава своя последен роман, „Животът на Клим Самгин“, а това посвещение не фигурира в нито една бележка под линия?

Фрагменти от „Желязната жена“

Въобще никога, в нито един случай през годините, когато я познавах, Мура не говореше за своите чувства, нито отминалите, нито сегашните, и никой не би рискувал да я попита. Разказът ѝ за преживяното във връзка със събитията в Естония имаше делови характер, като всичко, за което говореше, с изключение на моментите, когато се превръщаше в „котенце“, подготвяйки събеседника за отговор, който в тези случаи се оказваше анти-отговор, защото беше нито да, нито не.

Ето какво пише Локхарт за своята среща с Мура (той започва да води дневника си още през 1915 година): „Днес видях Мура за първи път. Отби се в посолството. Тя е отдавнашна позната на Хил и Гърстин и честа гостенка в нашата квартира. На двайсет и шест години е... По-руска от всички руси, към житейските подробности се отнася пренебрежително и с твърдост, която е доказателство за пълно отсъствие на какъвто и да е страх.

И малко по-късно: „Нейната жизненост, навярно свързана с желязното ѝ здраве, беше невероятна и заразяваше всички, с които общуваше. Животът ѝ, светът ѝ бяха там, където бяха скъпите за нея хора, а житейската ѝ философия я беше направила господарка на собствената ѝ съдба. Тя беше аристократка. Можеше да бъде и комунистка. Никога не би могла да бъде еснафка. В тези първи дни на нашите срещи в Петербург аз бях твърде зает и загрижен за собствената си персона, за да ѝ отделя повече внимание. Виждах в нея жена с огромен чар и разговорът с нея озаряваше моя ден.“

През есента на 1974 година тя се премества в Италия и два месеца по-късно, на 2 ноември, в лондонския „Таймс“ е напечатано известие за смъртта ѝ и дълъг некролог, в две цели вестникарски колони. Озаглавен е „Интелектуалният вожд“. По мнението на „Таймс“ тя е един от „интелектуалните вождове“ на съвременна Англия.

Тя си отива, но завършва своята легенда с подобаваща кода, която, също като музикалната, повтаря основната тема на живота ѝ: в некролога, поместен в „Таймс“, намираме нейния разказ, дотогава неизвестен, който фабрикува нови продробности за „аристократичния” й произход. Тази нейна последна шега би оценил Уленшпигел, който с въже на шията така и не успява да завърши своята.

„Тя можеше да надпие всеки моряк... Сред гостите ѝ имаше и кинозвезди, и литературни знаменитости, но и най-скучни нищожества. Тя беше еднакво добра към всички.”

Животът на Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг принадлежи на това, което французите наричат „малката история“. Но дали нашето столетие е оставило място за „малката история“. И нима всичко, случило се след 1918 година, не е „голяма история“?

Автор: Юлия Петкова