Автор
Woman.bg

Жени на НЕпреклонна възраст, или едно почукало, друго се обадило

Qui pro quo е латински израз, който буквално се превежда „едно вместо друго“ или „кой вместо кого“. Може да се отнася за бартерна замяна, един вид танто за танто, а ако го приложим към искрящите умотворения на Александър Ципкин, спокойно можем да го преведем и с българското „где го чукаш, где се пука”, т.е. като комична бъркотия, на моменти преливаща в гротеска, освен ако не избива на сюрреализъм.

Не помня да ми се е случвало, докато чета сборник с разкази, кикотът през сълзи, предизвикан от една история, да се смени рязко с плач… без кикот, с насъщен сърцепречистващ плач! Ципкин е не просто майстор сатирик, Ципкин се оказа душевадец. Вади ти душата с памук, натопен в неустоима смес от руски пост-соцреализъм, ирония, самоирония, брутални обрати и мъдрост, изпитана на собствен гръб. За словесните фойерверки споменахме ли? А затрогващите моменти са най-сладки, защото са поднесени с феерична лекота:

„Лицето му приличаше на пясък, през който току-що е преминала вълна… Тогава разбрах, че когато умира близък човек, за секунда изпитваме болка, равна на всичката топлина, която сме получили от него през безбройните мигове съвместен живот. Някакви космически везни се уравновесяват. И Бог, и физиците са спокойни.”

Шегата настрана – това тъничко книжле със 17 разказа няма цип на устата си. И, да, жените в сборника наистина имат водеща роля, но тя им е спусната от слабите ангели на мъжете. Както гроздето узрява и се превръща във вино, така женската страст се втечнява и се излива като леден душ. Но пък женската НЕпреклонност е равна на мъжката НЕпредпазливост, така че… Има справедливост в този свят!

За него казват, че е рокзвездата на днешната руска литература, нещо като „руски Бегбеде”. Роден през 1975 г. в Санкт Петербург, Александър Ципкин смята, че хората поначало съществуват в една и съща възраст и когато личностната им възраст съвпадне с биологичната, са щастливци. Твърди, че пише разкази, защото „не притежава талант за написване на роман”. Сборникът с лирическо-хулигански истории „Жени на непреклонна възраст” е обявен в Русия за книга на 2016 г. и вече трупа суперлативи в Европа и САЩ. Българското издание е напипало без страх пулса на оригинала - заслугата е на преводачката Пенка Кънева.

Откъс от „Жени на НЕпреклонна възраст и други безпринципни истории”



Из разказа „Доматен сок, или жена от друго време”

Бабата на Семьон се казваше Лидия Лвовна. Има носещи стени, в които можеш да изрежеш арка, ала о Лидия Лвовна би се изтъпил всеки перфоратор. Когато се запознахме, беше към осемдесетте, връстничка на Октомври, така да се каже, презираше същия този Октомври от все сърце, ала смяташе, че е под достойнството и разума й да се бори против него. Беше аристократка без аристократични корени, макар че както пролетариатът, така и селячеството не присъстваха в генеалогичното й дърво. Из вените й тук-там личаха следи от Мойсей, за което Лидия Лвовна казваше така: „Във всеки приличен човек трябва да има еврейска кръв, ала не повече от хляба в кюфтетата“. Беше в добро здраве и дотолкова с акъла си, че у някои това пораждаше класова омраза.
Час разговор с Лидия Лвовна заменяше година в университета от гледна точка на енциклопедичните знания и беше безценен от гледна точка на житейския опит. Чувството й за собствено достойнство се конкурираше единствено с тежкия й характер и с безпощадния й сарказъм. Освен това бе твърде заможна, живееше сам-сама в двустайно жилище на „Рилеев“ и често отскачаше до вилата, което за нас със Семьон бе по-важно от всичко останало. Сексът в кола не допада всекиму, а сексът в удобно жилище – почти на всички.
Двамата със Семьон си падахме по секса, а и той по нас, тъй като ни провождаше различни госпожици за кратко- и средносрочни отношения. Освен това Лидия Лвовна винаги бе източник на прехрана, понякога на пари и по-често – на хубав коняк. Разбираше всичко и не смяташе тази своя тегоба за особено мъчителна, при това обичаше внука си, а я биваше да обича. Впрочем не всеки може да си го позволи. Плашат се. Баба Лида не се боеше от нищо. Горда, независима, с прекрасен вкус и безупречни обноски, с добре гледани ръце, със скромни, ала скъпи украшения, за мен тя и до днес е пример за това каква трябва да бъде жената на всяка възраст.
Може да бъде издаден сборник с цитати на тази жена, обаче ние, диванетата, не запомнихме много:
„Умната глава не дава право на жената да не я мие.“ Двамата със Семьон се съгласявахме.
„Парите са полезни на стари години и са вредни на младини.“ Двамата със Семьон не бяхме съгласни.
„Мъжът не може да живее само без тази жена, която може да живее без него.“ Ние със Семьон нямахме мнение по въпроса.
„Сеня, нямаше те цели две седмици, това дори Зошченко не си го позволяваше“ (доколкото разбирам, писателят навремето е проявявал интерес към Лидия Лвовна).
„Бабо, ами ти защо не ми звънна?“ – понечва да се отбранява Семьон.
„Дори на Зошченко не съм се натрапвала, камо ли на щурчо като теб. Още повече, че по някое време парите ти все ще свършат и ще ми се явиш, но ще се чувстваш неблагодарно говедо. Не си ми кой знае какъв дар Божи, но все пак.“
Семьон само дето не записваше върху дланта си с химикалка: „Да се обадя на баба“, но винаги забравяше. Него, както впрочем и мен, приятелите ни наричаха „бабозависими“.
„Зная какво става тук, когато ме няма, но ако само веднъж се натъкна на доказателства, вашият пристан за срещи ще спусне кепенци окончателно и безвъзвратно.“
Именно у Лидия Лвовна придобих качествата на първокласна чистачка. Загубата на този будоар би била истинска катастрофа за нас.
„Значи, ето какво. В този апартамент едновременно може да се намира само една заешка двойка. Моята стая е неприкосновена. Впрочем запомнете още нещо: ако се съди по държането ви, на зряла възраст ще си имате проблеми с верността. Та да знаете: да спи с любовница на кревата на съпругата, си позволява единствено напълно пропаднал човек. Приемете моя креват за нещо като ваше бъдещо семейно ложе.“ Семьон, въпреки абсолютното си безхаберие и цинизъм, бранеше стаята на баба си както парите си от апашите, тоест по всички възможни начини. Тази принципност му струва приятелството на едно негово аверче, но му спечели уважението на всички останали.
„Сеня в лице започва да прилича на майка си, а по характер на баща си. По-добре да беше обратното.“
Лидия Лвовна произнесе тази фраза в присъствието на двамата родители на Семьон. Леля Лена прогори с поглед свекърва си. Чичо Льоша флегматично се поинтересува: „Що пък не ти харесва лицето на Ленка?“ – и заразглежда жена си, като че ли наистина го обзеха съмнения. Стреличката по неговия характер мина незабелязано…

Автор: Юлия Петкова