„Ако нашият свят бе едно от онези стъклени кълба със снежинки, то това бе денят, в който някой скучаещ бог го взе, разтърси го хубаво и пак го остави на мястото му.”

Еди Мюнстер, Дебелия Гав, Железния Мики (който дължи прякора на огромните шини на зъбите си), Хопо и Ники. Това е тяхната банда. Ники няма прякор, защото е момиче, макар да полага всички усилия да докаже, че не е. Но какво значение има - човек трябва да се грижи за приятелите си, дори ако са от срещуположния пол. Разказът тече от името на Еди, като редува минало и настояще, с разлика от 30 години. Началото връща лентата към 1986 г. и страховит инцидент в лунапарк, причинил тежки травми на „момичето от въртележката” Елайза, докато Еди Мюнстер я съзерцава.

Последвалата спасителна акция става повод за запознанството на Еди с господин Халоран, Тебеширения човек… Защо тебеширен ли? Защото е албинос, нормален човек с прозрачни очи. Тогава на Еди му хрумва иначе безобидната идея, бандата им да си създаде таен код – малки тебеширени фигурки, служещи за размяна на тайни послания. Но един ден едно „по-различно” тебеширено човече ги отвежда до разкъсано човешко тяло… Ден, в който всичко се обръща.

К. Дж. Тюдор може да е начинаеща авторка, но е създала трилър „с глава на раменете”, който мирише на класика. И отвява глави, буквално и преносно. Напомня за Роулинг: „Страхът от наименованието на нещо поражда страх от самото нещо”. И за онова особено състояние, когато хем искаме да узнаем истината, хем се страхуваме, че не ще можем да я понесем. Стилът на Тюдор е стегнат, но експресивен, изреченията пълзят по страниците като лава, жадна и непреодолима…

Избрани цитати:

В живота има неща, които можеш да промениш – теглото си, външността си, дори името си – но има и други, които въпреки цялото ти желание, опити и блъскане си остават същите. Това са нещата, които ни оформят. Не онези, които можем да променим, а другите, които не можем.

Можете да го изпитате в гората, в училище или на игрището. Можете да го изпитате в дома си или на панаира.Можете да го изпитате на повечето места в малкия град Андърбъри. Страхът, че някой или нещо ви наблюдава.

Никой от нас не е готов за смъртта. За нещо толкова окончателно. Като човешки същества ние сме свикнали да имаме контрол върху съществуването си. Да го удължаваме, доколкото можем. Но смъртта не приема аргументи. Няма обжалване, няма последна отсрочка. Смъртта е смърт и държи всички карти в ръцете си. Дори да я излъжеш веднъж, няма да ти позволи да блъфираш повторно.

Често пъти вместо да помъдрява, с възрастта човек става по-нетърпим.

Откъс от „Тебеширения човек”

Вдигнах с въздишка глава и тогава видях Бледия човек. Разбира се, това не беше името му. По-късно разбрах, че се казва господин Халоран и че е нашият нов учител. Дотогава вече го наричахме Тебеширения човек.

Беше трудно да го пропуснеш в тълпата. Преди всичко, беше много висок и слаб. Носеше избелели дънки, широка бяла риза и голяма сламена шапка. Изглеждаше като Дейвид Боуи, оня стар певец от седемдесетте, когото майка ми харесваше.

Бледия човек стоеше до фургона за хотдог, пиеше синкава скрежина през сламка и гледаше въртележката. Или поне аз си мислех, че гледа нея.
Обърнах се в същата посока и забелязах момичето. Още бях вкиснат заради портфейла си, но също така бях дванайсетгодишен хлапак, чийто хормони тъкмо започваха да врят и кипят. Нощите в спалнята ми невинаги бяха посветени на четене на комикси с фенерче под завивките.

Тя стоеше заедно със своя русокоса приятелка, която бях мяркал из града (баща й беше полицай или нещо подобно), но която съзнанието ми начаса отписа. Тъжната истина е, че красотата, истинската красота, моментално засенчва всичко около себе си. Не че Русата приятелка беше грозна, но Момичето от въртележката – както щях да мисля за нея винаги, дори след като узнах името й – бе направо възхитителна. Висока и стройна, с дълга тъмна коса и още по-дълги крака, толкова гладки и загорели, че почти сияеха на слънцето.

Носеше минипола на волани и хлабав потник с надпис „Релакс“, а отдолу – сутиен в яркозелено. Щом отметна коса зад едното си ухо, върху него присветна кръгла златна обеца.

Със срам следва да отбележа, че отначало изобщо не обърнах внимание на лицето й но когато се обърна да говори с Русата приятелка, не останах разочарован. То бе прелестно до болка, с пълни устни и косо разположени, бадемови очи.

И после всичко изчезна.

В един миг тя бе там, лицето й бе там, а в следващия се разнесе онзи ужасен, раздиращ тъпанчетата звук, сякаш чудовищен звяр изрева изпод земните недра. По-късно разбрах, че един от лагерите, носещи оста на старата въртележка, най-сетне се е пръснал от твърде много употреба и твърде малко поддръжка. Видях проблясък на метал, а сетне лицето й, или по-точно половината от него, бе просто отнесено, оставяйки зейнала маса от кост, хрущяли и кръв. Толкова много кръв.