Стилна джаз певица. Дъщеря, обичаща безгранично своя баща. Всеотдайна майка от своя страна на дъщеря си Надежда. Чарът на тройната коалиция в журито на „България търси талант”.
Музикалният посланик за 2010 година на Pampers & UNICEF кампанията „1 опаковка = 1 ваксина” с темата „Песен за живота”. Изкушен, колкото от музиката, толкова и от класната кулинария съсобственик на два ресторанта. Човек, който „ще умре от скука без любов”.
Всички тези определения (и десетки други неща) е Хилда Казасян, но преди всичко и най-важното – тя е Жена. Жена на ръба – там, където мярката, онова лично усещане за света, маркира границата между добро и лошо, между красиво и грозно, между сладко и горчиво.
Жена, която твърди, че въпросите, които си задаваш и отговорите, които получаваш са последствия от начина, по който живееш.
Захар или мед?
Нито едното. Не съм по сладките неща, във всякакъв смисъл.
Значи не обичаш да ползваш умалителни като „миличко, душко, котенце...”?
Не. Не обичам. Определено ги ползвам, но не обичам да се омаломажават нещата. Например, аз много харесвам името на дъщеря си – Надежда и много пъти с най-голямата си нежност се обръщам към нея с цялото й име. Често й казвам и Дада, но то пак не е умалително.
Защо тогава новата ти песен се казва „Бучица лед”?
Хаха. Текстът е на Богдана Карадочева, не е мой. И все пак идеята тук е чрез контраста да се стигне до съвсем друго нещо. Нежност, романтика някаква.
Визията, която налагаш за себе си в клипа на тази песен, а и като цяло, е доста ретро, значи ли че си падаш по винтидж неща?
Цялото ми съществуване е леко ретро. Мисленето ми, отношението ми към света и към самата себе си е такова. Нищо чудно, че така и се обличам, за което всъщност не съм се замисляла.
Аз въобще не обичам да обикалям магазини за дрехи. Това ми е най-големият кошмар. Затова като видя нещо, което ми хареса и ми е удобно, купувам по две-три от него, за да не ми се налага отново да пазарувам.
Предпочитам да обикалям магазини, за да търся красиви неща за дома. Това ми доставя удоволствие, но търчането по магазини за дрехи ме изнервя зверски. Не знам защо това нещо го наричат терапия. За мен може да се нарече терапия, само защото толкова ще съм изнервена, че след пазаруването всичко ще ми се струва чудесно.
Затова обикновено за два-три часа отивам и купувам неща за следващата половин година. Дори не ги меря дрехите и се случва половината неща да ги подарявам после. Горе-долу всичко, което си купя, се преправя след това, за което съм много благодарна на шивачките, при които ходя.
Явно не си от жертвите на модата?
Готова съм да правя компромиси с представата на хората около мен как би трябвало да изглеждам в името на това да ми бъде удобно. Иначе спирам да бъда себе си ако съм сложена в някаква дреха, която просто е красива, но не ми е удобна.
Слава богу, моята музика и моето присъствие на сцената позволяват тази волност в това отношение. Хората очакват да ги изненадваш постоянно, но по-голямата изненада ще е ако издържиш на собствения си стил и не се влияеш толкова от всяка нова мода. Това е по-ценно. Иначе се получава едно ужасно унифициране.
Ето днес например, спрях на една бензиностанция да заредя и както до еднаквите колонки бяха подредени различни коли, така от тях излязоха 4 момичета, всичките до едно облечени по абсолютно един и същ начин. Ако бях мъж щях да полудея. Как щях да разбера коя каква е, как щях да избера една от тях?. И то не става въпрос някой да те е накарал да влезеш в някакъв образ. Абсолютно по своя воля стават клонинги. Направо си е стряскащо. Това е безпомощност. И нищета. Може би не само духовна. Може би е и действие по най-малкото съпротивление, защото това е най-лесният начин. Очевидно те не знаят друг. Може и да идва просто от липсата на други качества.
А това унифициране виждаш ли го в участниците от „България търси талант”?
Не. Има нещо много странно, в хубавия смисъл на думата, в това предаване. Аз очаквах, че ще съм залята от чалга и се чудех как точно ще бъда обективна към нещо, което не харесвам. Оказа се, че излишно съм се притеснявала, защото такава почти нямаше на сцената. Може би предаването си е намерило някаква ниша. Направено е с вкус, със сравнително интелигентно жури и водещи, със страхотни сценаристи и режисьор. Вътре няма жълтения, нито пошлост. Има добронамереност. Нещо, което отдавна не бях виждала в ефир.
В началото дори се питах как ще успеем да се преборим след като навсякъде се търсят най-низките страсти. Обаче се получи доста гледано предаване. Значи можело и по този начин да бъдеш интересен.
Как ти се отразява участието в шоуто?
Най-ценното е, че лично за мен това се превърна в една наистина красива приказка. Особено сега, когато минаха кастингите и вече всичко се случва наживо и реално. Отивам с огромно удоволствие, а това все пак е най-важното когато вършиш нещо. Да го правиш с умивка. Аз отказах доста такива медийни участия през последната година, но в случая изобщо не се колебах.
Заради арменската връзка ли?
Не. По принцип съм доста компромисен човек, но това, с което не правя компромиси, са хората, с които се обграждам. Търся хората с моята кръвна група. Само тогава се получават нещата. Поне за мен е така, защото аз не умея да манипулирам. Не умея да се нагаждам и затова е много важно кои са хората около мен. Така можем да се радваме, да работим и да съществуваме заедно.
С времето човек си изгражда опит и сетивност, с които да усеща хората дори да си е разменил с тях само две думи. Тогава на мига знаеш дали ще се получи или не.
А да ти е подействал факта, че покойният ти баща участва в такъв тип предаване?
Може би подсъзнателно. Със сигурност по този начин е подействало и на хората, които са решили да ме поканят. Тя, кръвта, вода не става. Ако поне мъничко съм взела от многото качества на баща ми, то предполагам, че бих била ценна за подобен проект.
В кои моменти най-много ти липсва баща ти?
Няма конкретен такъв. То е цялостна липса, защото и до последния миг, когато почина, ние някак си сме съществували заедно. Не бяхме толкова баща и дъщеря, колкото приятели. Страшно силна духовна връзка имахме. Няма момент, в който да се отдам на някаква страшна мъка, защото аз го усещам с цялото си съзнание. Дори сега като че ли имаме по-силна връзка от времето, когато беше жив.
Вярваш ли в прераждането тогава?
В живота на душата след смъртта съм абсолютно убедена. Не може да свършва всичко с това, което сме на земята.
Имаш ли спомени от конкурса „Тромбата на Вили”, който баща ти организираше и който напомня на днешните реалити шоу музикални формати?
Аз не съм била родена тогава. Не бях се замисляла за това, но баща ми без да иска наистина е бил нещо като основоположник в България на подобни успешни формати като „Мюзик Айдъл” или „България търси талант”.
Мислиш ли, че по подобен начин, с жури, може да се оценява талантът на един човек?
Може би не е най-правилният начин. Но аз друг не знам. Естествено, всичко е субективно. Не може едно нещо да се харесва на всички. Затова е много важен и подборът на журито. И техният опит.
Аз за секунда не съм направила компромис с моя вкус. Така се научих да казвам „не”. Може да съм толерантна, но съм и критична. Лека-полека се научих да отказвам неща, които не отговарят на моите критерии. Беше ми доста трудно в началото. Явно това ми е било голям проблем преди, но ето че сега и аз се научих на нещо покрай това шоу.
Освен това станах още по-самокритична, което не знам дали е хубаво. Когато имаш толкова много бази за сравнение, с всички тези хора, които претендират за талант, започваш да се обръщаш към себе си и изискванията към собствените ти възможности стават още по-високи.
На какво ястие би оприличила музиката, която правиш?
Спагети. Болонезе, с пармиджано или пък без... абе, всички видове спагети. Най-важното е обаче да са неправарени. Джазът не е такава музика, която да търпи преваряване. Иначе става нещо съвсем друго.
Всичко ли е в мярката?
Това е основното за мен. Аз съм много отворена, хиляди неща допускам до себе си, правя всякакви компромиси, но ако има нещо, което не прескачам никога, това е мярката. Всичко е позволено, но ако прескочиш мярката и най-хубавото нещо спира да бъде хубаво. Това е, което липсва безумно на хората. Нека всеки да помисли за мярката си и, ако успее да я намери за себе си, тогава и генерално ще има повече мярка в света, в който живеем. Всичко, което съм правила някога, колкото и екстремно да е било, винаги е било с мярка. Така, че да не ме е срам след това. Това е даденост при мен, черта, която съм наследила от баща си. Ти се раждаш с това.
То е като вкуса. Не можеш да се научиш кое е красиво и кое не. Вкусът се възпитава само, ако го имаш изначално. Също като таланта е. Той е заложен в човека. Ти можеш да го култивираш, да го развиеш, какво ли не можеш да направиш с него, но първо трябва да го имаш като даденост.
Трябва ли мярка и в готвенето, в любовта... ?
Да, когато се е случвало да я преминавам, никой не е искал да ми яде манджите. Готвенето е нещо, което много ме успокоява. В периодите, когато съм живяла с някого, едно от най-приятните неща за мен винаги е било да се прибера вкъщи, да сготвя за този някой, за детето си. Това е представата ми за уют. Установила съм, че когато пресолиш манджата, във всякакъв смисъл, нищо не се получава.
Какво забелязваш първо в един мъж?
Излъчването. Това е най-важното. Почти не ми се е случвало първото ми впечатление от някого да ме е лъгало. Погледът ме привлича. След това усещаш дали може да се получи и химия между вас. Това са ония неща, които опиташ ли да обясниш, ще спрат да бъдат толкова интересни.
Доста често казваш, че баща ти притежава страхотни лични качества, които могат да ти служат като модел, който да търсиш в мъжете. А има ли жена, чиято житейска философия и опит ти допада и си следвала като модел?
Мисля, че не. Такъв модел може да е моята майка, която ме е научила на много основни неща, касаещи женствеността. Но иначе никога не съм следвала някакъв модел на поведение. Да, взимала съм оттук-оттам дребнички неща, които ми допадат като отношение, но никога това не е имало връзка с изграждането ми като жена. Може би съм си създала някаква собствена индивидуалност.
Иначе, ако става дума за певици, на които съм се възхищавала и следвала – те са много, в различните периоди от живота ми. Обаче ако има някой, който мога да нарека гениален в музиката, то това е Ела Фицджералд.
Напоследък се появява и един друг модел – жените да отглеждат сами децата си, без бащи, без брак. Защо се получава така?
Всичко е въпрос на избор. Аз предпочитам да съм самотна майка, отколкото нещастна съпруга с дете. Времената са доста по-толерантни. Така че, когато не се получи с даден мъж, то по-добре, ако имаш възможност, да избереш свободата. Пораженията върху деца, отраснали в семейства, които съществуват само в името на това да бъдат заедно, а родителите имат ужасни взаимоотношения, са много по-големи от тези върху деца, които виждат баща си не всеки ден, да речем.
Надежда обаче е родена при друга ситуация. Тя не е преживяла драмата да бъде разделена от някой родител. В случая, аз се разделих с баща й, когато бях бременна. Затова пък, още от мига когато се появи Надежда, аз не съм я отделяла от баща й. Изключително много държах на това, за да не се получи такава липса. Въпреки че при момиченцата това е по-малко фатално, отколкото липсата на бащата при момчетата.
А за теб кое е най-тежкото нещо в цялата тази работа?
Тежеше ми съвсем в началото. Когато се прибрах вкъщи след раждането. Имах една книга на доктор Спок. Не настолна книга, ами направо знаех наизуст всяка страница. Бях решила, че ще се справя абсолютно сама. Всички ми предлагаха да остават с мен вечер. Аз отказвах. Казвах им, че ние сега сме само двете с Надежда и ще се справим.
Тогава по цели седмици нямах възможност да спя и помня много добре страницата, на която пишеше „Самотни родители”. В момента цялата е намачкана от сълзи на самосъжаление. Нормално, всеки е изпадал в подобна ситуация, породена в случая най-вече от това, че нямаш възможност емоционално да споделиш един важен момент с някого. Това мина много бързо. Просто не ми остана време да се самосъжалявам. Особено след като и раздялата беше плод на мое решение.
Как степенуваш нещата в живота си?
Хубавото е, че в моя живот няма нищо, което да е на всяка цена. Освен здравето на дъщеря ми и на близките ми. Най-важно е да знам, че те се чувстват добре във всякакъв смисъл. След това идва любовта и тя автоматично води до щастие. Не мога без нея. Ще умра от скука без любов.
