Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили красотата на своя дом.

Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят.

Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята.

Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай.

В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите и бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях.

Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци.

Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види.

До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново.

Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

Името на всяко от Седемте рилски езера има връзка със специфични външни особености на даденото езеро. Езерото, което е разположено на най-голяма надморска височина, носи името Сълзата заради прозрачността на водите, които предлагат видимост в дълбочина. Следващо по височина на разположение е Окото, което е с почти идеална овална форма. Окото е най-дълбокото циркусно езеро в България - дълбоко е 37,5 м. Бъбрека е езерото с най-стръмните брегове от цялата група. Четвъртото езеро е Близнака. Това е най-голямото по площ езеро от Седемте рилски езера. Езерото Трилистника е с неправилна форма и невисоки брегове. Най-плиткото езеро е Рибното езеро. Най-ниското от езерата е Долното езеро. В него се събира водата, която изтича от останалите. Долното езеро дава началото на река Джерман.

Източник: legendite.blogspot.com