Традициите във винопроизводството и културата на виното по българските земи са по-древни от самата българска държава, формирана през 681 година сл. Хр.

Исторически факт е, че по земите на древните траки, населявали територията на съвременна България, виното е било част от ежедневието и езическите ритуали на племената. Свидетелствата са навсякъде из нашите земи: така например основните артефакти от археологически разкопки тук най-често са съдове във формата на кани, ритони, амфори или фиали, за които се знае, че са служели за сервиране на вино. Тук е мястото да споменем и наскоро изнесения факт, че фиалата (от гръцки phiálē, у древните гърци, траките и други средиземноморски народи - ниска чаша, използвана за наливане на вино или вода по време на обреди и жертворпиношения) се смята, че е първоизточник на съвременната сомелиерска чаша, символ на професията.

Без да се задълбочаваме в историята ще маркираме само факта, че след формирането на българската държава, през вековете виното по българските земи продължава силните традиции на тракийските племена. През Средновековието, когато страната попада под управлението на османската империя, то присъства осезаемо в бита на хората. Голяма роля за това изиграва и факта, че българският народ е християнски, а виното, като част от християнските ритуали, остава на заслужена почит.

След Освобождението

През 1878 година България е обявена за независима държава, след Руско-турската освободителна война. Страната остава монархия до 1944 година, когато комунистическият преврат я причислява към Източния блок, формиран от държави, подчинени директно или индиректно на бившата федерация СССР. Тъкмо обаче в този период – края на XIX и началото на XX век, се основават най-големите лозаро-винарски кооперативи, които превръщат винопроизводството на страната от дребен частен бизнес в основите на бъдеща винарска индустрия. В началото на XX век вече има няколко силни винарски центрове в страната, основани на доброволните сдружения – кооперативите. Такива са Ловеч, Мелник, Пловдив-Пазарджик, Плевен Сухиндол, Сливен и Чирпан.

Приблизително по същия начин са изглеждали винарските центрове и след 1944 година, когато целта на новата власт е била частната земеделска земя да се национализира. Следват 45 години на планова икономическа система, тотално скъсване на връзките между земята и нейните стопани, централизирано лозарство и винарство, държавен монопол. По време на социализма, под диктовката на Москва като мерки за борба с алкохолизма са изкоренени и част от лозовите масиви в България.

Има още два фактора, които социализма внася във винарството в България, и които рефлектират върху българското вино и днес. Масово се засаждат световноизвестни сортове като каберне, мерло, мускат отонел, совиньон блан, шардоне, траминер. Твърде широко разпространение получава и грузинският сорт ркацители, който през 60-те години заема близо 40% от белите винени лозя и днес отново е на първо място сред отглежданите бели сортове грозде.

Новите насаждения са високостеблени и широко редови, подходящи за машинна обработка и бране, но този тип модернизирано отглеждане на лозята се оказва изключително неподходящ и почти пагубен за местните, типично български сортове мавруд, широка мелнишка лоза, гъмза, памид, димят и мискет. През 60-те и 70-те година на XX век българската винарска индустрия се ориентира към огромния и непретенциозен пазар в Съветския съюз и бившия Източен блок. Тогава се построяват и огромните винарски заводи с възможност за преработка до 50 000 тона грозде.

През 80-те години българското вино започва да търси пазари и на Запад и постига известни успехи във Великобритания, Германия, Япония и др., но около 90% от износа отива за Русия.

България след 1989 година

След падането на Берлинската стена винарството се оказва един от най-потърпевшите отрасли. Докато от средата и до края на 80-те години нашите вина (най-вече от сортовете каберне и мерло) са се приемали добре заради съотношението цена-качество, от средата на 90-те години продажбите започват да спадат. Едната причина е силната конкуренция в тази по-евтина пазарна ниша на вината от Новия свят, а другата е свързана с вътрешните процеси в индустрията. Огромните винзаводи започват да се приватизират и това предизвиква сериозни сътресения, съкращения на работници, и в някои случаи – закриване и ограбване.

От 1991 година с т.нар "поземлена реформа” земеделската земя започва да се връща на собствениците от преди 1944 година или на техни наследници. Това също се оказва нелек процес. Изведнъж лозята у нас се оказаха собственост на двама, трима или много повече наследника, и това застана като основна пречка пред потенциалните инвеститори, готови да купят и обработват по-големи площи. Съответно за винарните пък бе сериозен проблем да контролират качеството на изкупуваното грозде. Гладът за суровина всяка есен неестествено вдигаше цената му, а най-честата практика бе то да се бере преди технологичната си зрялост и така българското вино близо десетилетие се отличаваше с доловим суров, „зелен” акцент в аромата и вкуса. От там – загубата на дори утвърдени пазари и присъствие само на най-ниските рафтове.

От 2000 година насам обаче ситуацията в българската винена индустрия започва да се променя. С пред присъединителните земеделски фондове и програми като САПАРД и ФАР, много български винари и чужди инвеститори успяха да осъществят проектите си за модерни изби и лозя. Това постепенно започна да променя облика на цялата винарска индустрия и за броени години из всички лозаро-винарски райони изникнаха малки, средни и големи, отлично проектирани и добре оборудвани нови винарни. Примери за това са новите играчи като Беса Вали (Bessa Valley) в района на Пазарджик, Загрей до Първомай, Едоардо Миролио (Edoardo Miroglio) до Нова Загора, Катаржина (Katarzyna) близо до Свиленград на Югоизточната граница с Гърция и Турция, Тера Тангра (Terra Tangra), Кастра Рубра (Castra Rubra) в Харманли, Боровица и Шато де Вал (Chateau de Val) в Северозападна България и др. Заедно с други частни инвестиции във винарството, спокойно може да се каже, че облика на българското вино само за едно десетилетие драматично се промени. За съжаление негативната инерция от изгубеното доверие на клиентите и на международните пазари (най-вече английския) все още е в сила. Вероятно ще минат години преди марки като Castra Rubra, Maxxima, Santa Sarah, Hypnose, Roto, Enira, Question Mark, Chateau de Val, Minkov Brothers или Solitaire, да бъдат разпознаваеми и ценени извън България.

Лозарството днес

Най-същественият въпрос, който обуславя настоящето и директно касае бъдещето на българското вино е въпросът за новите лозя. България е в особено изгодна позиция в момента, в сравнение с останалите членове на Евросъюза, в контекста на проблема със свръхпроизводството на вино в страните от Стария континент.

Заявената квота на страната ни преди присъединяването е 151 890 хектара, а реално насажденията у нас са 135 734 хектара, следователно ние все още имаме редкия лукс да можем да садим нови лозя или да изкореняваме и презасаждаме. Всичко това съгласувано със създадения в съответствие с ЕС Национален резерв.

Това се случва ежедневно и ситуацията в българското лозарство е далеч по-интересна от тази в българските изби.

Факт е, че не само малките винарни, тип френско шато, вече са обградени от красиви редици едно- две- или тригодишни млади лозя. Производители-гиганти като ЛВК Винпром Търговище например използваха помощите по програма САПАРД и за последните три години засадиха 10 000 декара лозя. Новите масиви на СИС Индъстрийз, които се виждат по целия път между Бургас и Нова Загора, са в основата на техния нов проект за микровинарство, в рамките на компанията гигант. Братя Минкови (Minkov Brothers) е проект, който много добре описва завоя в пътя на развитие на наследените от периода на социализма изби. Те са изби в избите: качествени нови лозя с ограничен добив, модерни технологични мощности и атрактивни цени в съчетание с интензивен маркетинг са характерни за всички големи играчи, които си дадоха сметка, че новата посока на българското вино може да се определи само с една дума – качество. Такива проекти за микровинарство имат още Винекс Преслав, Черноморско Злато Поморие, Дамяница, Домейн Бойар и др.

Сортова структура на лозята в България

Червените винени сортове заемат около 58% от площта, а белите винени сортове - 42%.

Сред червените с най-голям дял са памид – 16%, каберне совиньон, мерло – по 14%, гъмза - 4%, широка мелнишка лоза – 3% и други сред които все по-популярни стават на първо място сира, каберне фран, пино ноар, санджовезе, темпранийо, малбек, карменер, фетяска негра и др. без промишлено значение.

Сред белите с най-голям дял са ркацители – 14%, димят – 7%, червен мискет – 6%, мускат отонел – 5%, шардоне – 3%, юни блан, алиготе, ризлинг, траминер – по 1% и други, сред които по-значителни са вионие и пино гриджо, а по-интересни - марселан, пети мансенг, совиньон гри, гренаш блан и др. без промишлено значение.

Като резултат от процеса на хармонизация на националното законодателство с изискванията на европейските регламенти от 2002 г. в България е въведен пълен контрол върху засаждането на винени сортове лози. Като способ за възстановяване на лозарския потенциал към държавния контролен орган в сектора е изграден Национален резерв от права на засаждане на винени сортове лози. С промените на националното законодателство са създадени условия за преструктуриране и обновяване на лозовите насаждения. Насърчава се запазването на разширяването на масивите, заети с традиционни български винени сортове лози.

Източник: divino.bg