Купчината с тор
("Отвори сърцето си" Аджан Брам)
Нещастия и неприятности се случват в живота на всеки. Единствената разлика между щастливия човек и онзи, който се отчайва, е в начина по който реагират на нещастията.
Представете си, че сте прекарали страхотен ден на плаж с вашия приятел. Когато се прибирате у дома, откривате, че точно пред входната ви врата се издига голяма купчина тор. Има три неща, които знаете за въпросната купчина:
1. Не сте я поръчвали. Вината не е ваша.
2. Няма измъкване. Никой не е видял, кой я е стоварил, така че, няма на кого да се обадите, за да си я прибере.
3. Купчината е гадна и воняща, умирисала е цялата ви къща. Направо не се издържа.
В тази метафора купчината тор пред къщата олицетворява травматичните изживявания, които са ни се стоварили. Както и по-горе, има три неща, които знаем за трагедията в живота ни:
1. Не сме я поръчвали. Казваме си: „ Защо на мен?!”
2. Няма измъкване. Никой, дори най-добрия ни приятел, не може да ни отърве от нея ( въпреки, че може да опита)
3. Тя е ужасна, съсипва ни, а болката изпълва целия ни живот. Направо не се издържа.
Има два начина да реагираме на ситуацията, когато ни се е стоварила купчина с тор. Първият е да я носим със себе си. Слагаме малко в джобовете, в чантата, в пазвата. Пълним си дори гащите. Тогава откриваме, че като разнасяме тор насам- натам, губим много приятели. Дори най-добрите ни приятели като че ли все по-рядко се обаждат.
„Разнасянето на тора” е метафора за затъването в депресията, негативността или гнева. Това е естествена и разбираема реакция спрямо злополучните обстоятелства. Но губим много хора около сееб си, тъй като е също така разбираемо, че не сме добра компания, когато сме толкова потиснати. Освен това купчината не става по малка, затова пък с времето вонята и нараства.
За щастие има и друг начин. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, но знаем, че нямаме друг избор. Понякога успяваме да пренесем само половин количка тор. Правим нещо по проблема, вместо с безспирни оплаквания да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора. Ден след ден купчината все повече се смалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато виждаме, че купчината тор пред къщата ни е изчезнала. Нещо повече, в другата част на къщата се е случило чудо. Градината грее в ярките цветове на цветята, които са навсякъде. Ароматът им се носи по улицата и съседите, и дори минувачите се усмихват с наслада. А плодното дръвче в ъгъла, едва не се е прекършило под тежестта на плодовете. Те са толкова сладки, че дори в магазина няма да намерим такива. И са толкова много, че можем да ги споделим със съседите.
"Разкопаването на тора" е метафора на това да приемем трагедииите като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която трябва да свършим сами – никой не може да я свърши вместо нас. Но когато наторяваме градината на сърцето си, ден след ден, купчината на болката намалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато болката е изчезнала, а в същото време в сърцето ни е станало чудо. То е изпълнено с покой, а ароматът на любовта се носи около нас из улиците на живота ни. Нашето дърво на мъдростта е свело клони отрупани с прозрения за природата на живота. Тези плодове ние споделяме щедро с хората около нас напълно спонтанно.
Когато сме познали болката от нещастието, научили сме нейния урок и сме се грижили добре за градината си, можем да прегърнем някой друг, който страда дълбоко, и да кажем: „Знам какво е”. Той ще усети, че наистина знаете. Оттук започва състраданието. Показваме му количката, вилата и лопатата и му предлагаме безгранично насърчение. Няма как да направим това, ако първо не сме отгледали собствената си градина.
