Спомням си, когато купих за първи път икона на Арх. Михаил. Беше от онези малките - двойните, напомнящи на миниатюрни книги с корици от дърворезба. Така и не научих името на този вид мобилни икони, които можеш да носиш в джоба или в дамската си чанта. Дървените корици на тази, която взех, съхраняваха образите на Архангел Михаил и Пророк Илия. Това беше единствената малка икона, с която разполагаше тогава църквата, а аз бързах да си купя. Исках непременно да имам Арх.Михаил, защото знаех, че той е защитник и духовна опора. Към онзи момент от живота си определено имах нужда от това усещане. Казано по друг начин: на потъващ кораб трудно ще твърдиш, че няма Бог.
Дълго време носих иконата навсякъде със себе си. Прехвърлях я от чанта в чанта, местих я по джобовете, дори се случваше да я изпера забравена някъде из дрехите си. Един ден забелязах, че пантичката между двете икони, се беше разхлабила и докато се опитвах да я наместя тя се счупи. Тогава се сдобих с две миниатюрни иконки, които продължиха да ме съпровождат неотлъчно. Приличах на едно от онези деца, имащи измислени, невидими приятели.
След известно време, докато прехвърлях в новата си чанта всички джунжурии, установих, че иконата на Арх. Михаил липсва. Обърнах всичко наопаки, направих основно почистване на къщата, проверих всички връхни дрехи, дънки, чанти, под седалките в колата, в жабката ....никъде не я намерих. Наистина бях разстроена. Сякаш бях загубила скъп приятел. Чудех се, каква може да е символиката на тази „изгубена икона” и как да разчета това послание? Някъде, някога, от някого бях чувала, че Бог винаги ни говори, но ние хората не го чуваме. Очевидно и моят вътрешен слух не беше настроен на честотата на Създателя.
Няколко месеца по-късно, спрях на бензиностанция да заредя. Влязох да плащам и погледът ми се спря на фризера със сладолед. Изпитах почти наркотично желание да изям едно ледено изкушение. Тъй като бързах, си казах: „ Ще шофирам и вместо да гледам пътя, ще вардя сладоледа да не се разтече, ще го прехвърлям от ръка в ръка. ... абе, ще вземе да стане някой сакатлък”. Въпреки тези вътрешни предупредителни табели, грабнах сладоледа и потеглих. Близко до ума, на 35 градуса, сладоледът се топеше със светлинна скорост. Аз се движех поне с 80 км. в час и вместо да следя пътя, дебнех с език течните шоколадови магистрали по ръцете си.
Чух писък на спирачки. Сепнато погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че към мен лети огромен джип. Бях отнела предимството му. Единственото, което успях да направя, беше да хвърля сладоледа, да се хвана здраво за волана, да стегна максимално тялото си и така да поема удара. Беше неизбежно - нямах път за бягство - нито в ляво, нито в дясно, а пред мен имаше автобус. Затворих очи и си казах: ” ами, това беше”. Времето се разтегли като дъвка, сякаш се включи на забавен каданс и в един момент усетих лекичко, едва доловимо подскачане на колата. Отворих очи и видях, че джипът беше спрял в бронята ми - нежно я беше "погалил". Човекът нямаше обяснение как е успял да спре, заради високата си скорост и може би това го занимаваше много повече, отколкото да излива напълно основателния си гняв върху мен. Цялото ми тяло беше отмаляло, краката ми трепереха. Успях само да преместя в страни от пътя колата. Останах така зад волана известно време, седнала в локва от разтопен сладолед. Когато уплахата поразмина, реших да изхвърля сладоледа и да позачистя кочината, която си бях спретнала. Погледнах към задната седалка, за да огледам, разполагам ли с някакви подръчни материали за почистване. Единственото, обаче, на което се спря погледът ми беше "изгубената икона" на Архангел Михаил. Тя стоеше заклещена между двете части на задната седалка. Сякаш закована с пирон на стена.
От този импровизиран олтар Архангел Михаил гледаше право в мен.
Тази икона вече няколко години има своето място и никога не я местя от там. Тя ме пази докато шофирам. Вярвам че ме пази. Знам, че ме пази. Аз също така и много се замислям преди да вляза в рискови ситуации на пътя, защото в този ден ЧУХ и РАЗБРАХ гласа и посланието на БОГ.
