- Рави, но къде са вещите ти?
- Ами твоите къде са? – попитал го на свой ред равинът
- Но, Рави, аз само минавам оттук...
- И аз също, и аз също...”
За човешкия ум е трудно да си представи, че пребиваването му на тази Земя е спирка, временен пристан, оазис или пък тъмна каторга...всекиму според реалността, която успее сам да си измайстори за това време .
Трудно е да повярваме, че само преминаваме от тук, гостуваме за кратко на тази галактическа точка и след това продължаваме нататък...където и да е това „нататък”. Гостувайки някъде, ние не завличаме на тръгване покъщината на домакините със себе си. По същия начин, когато приключи престоят ни на Земята, ние си отиваме не само боси и голи ...оставяме тук дори и телата си. Единственото, което можем да вземем със себе си е душата. Защото НИЕ СМЕ ДУШАТА. В нея е запечатано всичко невидимо, което сме усетили, научили, преживели, изстрадали...в нея носим даровете, които сме получили от други души във физически тела. Това е всичко, което ни е нужно – нищо и никой не може да ни отнеме душата и онова, което е втъкано с ефирни нишки в нея.
Пиша тези редове по молба на жена, която загуби скъп човек. Тя ми изпрати това послание: „Когато имаш време, моля те напиши една от статиите си. Днес почина един много специален за мен човек. Имам нужда да те прочета по темата. Сигурна съм, че има много други като мен, които ще намерят сили да продължат след твоите писания”.
Това, което и отговорих още тогава беше, че е важно СЕГА да си позволи да скърби – да не задържа, да не потиска, да не крие болката си – и най-вече от себе си. Странни същества сме хората - за всичко друго намираме време и смисъл, но не и за да се разделяме истински с важните неща, които неизбежно губим по пътя си – детство, домове, места, ситуации, здраве, хора, мечти, части от нас самите...
Когато загубим близък човек, когато той ни напусне или почине, ние се чувстваме като изоставени, като изгубени, като ампутирани. Затова казват, че когато човек плаче за онзи, когото е загубил, той всъщност оплаква себе си. За човека, който остава, за изоставения, винаги е по-трудно. Той ще трябва да реконструира своите светове – и външния и вътрешния си. Но и за него важи същото, както при "тръгналия":
Макар и неговата съдба да му орисва да продължава да пребивава във физическия свят - толкова различен и болезнен след голямата загубата, никой и нищо не може да му отнеме времето, опита, преживяванията, радостите и изживяната заедност със скъпия човек - онзи, който е тръгнал по ПЪТЯ СИ – земния или вечния.
Когато разбрал,че е на прага на смъртта, Александър Велики, свикал своите генерали и им съобщил последните си три желания:
1.Да се пренесе ковчегът му върху раменете на най - добрите лекари, които са били по онова време.
2.Съкровищата които бил придобил (злато,сребро,скъпоценни камъни),всичко това да бъде пръснато по пътя към гроба му.
3.Ръцете му да останат пуснати извън ковчега,за да се виждат от всички.
Един от генералите,учуден от необикновенните желания,попитал Александър за причините.
Александър Велики отговорил:
1.Искам най-видните и добри лекари да вдигнат ковчега ми, за да покажат по този начин,че ДОРИ И ТЕ СА БЕЗСИЛНИ ДА ЛЕКУВАТ ПРЕД СМЪРТТА!
2.Искам земята да се покрие от съкровищата ми,за да могат всички да видят,че БЛАГАТА КОИТО ПРИДОБИВАМЕ ТУК.....ТУК ОСТАВАТ!
3.Искам ръцете ми да се люлеят от вятъра, за да могат всички хора да видят,че ИДВАМЕ С ПРАЗНИ РЪЦЕ НА ТОЗИ СВЯТ И С ПРАЗНИ РЪЦЕ СИ ОТИВАМЕ ОТ НЕГО, когато свърши за нас НАЙ ЦЕННОТО КОЕТО ИМАМЕ – ВРЕМЕТО!
ВРЕМЕТО ТУК НА ЗЕМЯТА Е ОГРАНИЧЕНО. Можем да правим пари, но не можем да правим ВРЕМЕ. Когато посвещаваме време на един човек,ние му даваме една част от живота си.
