Темата която отворих миналия път, ще бъде незавършена без тази невероятна приказка на Х.Андерсен. Напълно съм наясно, че за повечето хора темата за смъртта предизвиква тежка съпротива, бягство и силна тревожност. Всички се страхуваме от смъртта - това е напълно естествено. Силата и интензитета на този страх се определят от степента на поносимост към неизвестното валидна за всеки отделен човек . Защото страхът от смъртта е именно това - страх от неизвестността. Никой не се върнал от смъртта, за да разкаже какво се случва "там". Когато човек няма яснота за една ситуация, за това какво му предстои, той не може да се подготви и застрахова истински, не може да се "въоръжи", не може да направи план за действие. Няма представа срещу какво ще бъде изправен. На този смътен фон ние хората запълваме информационния дефицит с най-големите си страхове, тъй като тъмното е населено с образите и сенките на чудовищата в гардеробите и под леглата на нашето детство. Пред неизвестното губим ориентири, губим опори, но само тогава получаваме даровете на новото и различното. В крайна сметка, страхът от смъртта, е страхът от промяна. А промяната, както казват мъдреците, е единственото сигурно нещо в живота ни. Отпуснете се върху люлката на живота и му се доверете, така както сте били напълно спокойни в прегръдката на своята майка, докато тя нежно ви е носила на ръцете си....

"Това бил богат, щастлив дом. Всички в него - и господарите, и слугите, и приятелите на дома се радвали и се веселели: в семейството се родил наследник, син. И майката, и детето били здрави.
Лампата, висяща в уютната спалня била закрита от едната страна с покривало; тежки, скъпи копринени завеси закривали прозореца; подът бил заслан с дебел, мек като мъх килим; всичко предразполагало към сладка дрямка, към сън, към отдих. Нищо чудно, че сестрата заспала, нали всичко минало добре. Духът на домашното огнище стоял до леглото; главата на детето, притисната към гръдта на майката, сякаш била обкръжена с ореол от ярки звезди; всяка една била перла на щастието. Всички добри феи донесли на новороденото своите дарове, във венеца блестели перлите на здравето, богатството, щастието, любовта - всички земни блага, които може да си пожелае човек.
-Всичко му е дадено - казал духът.
-Не! - раздал се глас близо до него. Това бил ангелът-хранител на детето. - Една фея още не е донесла своя дар, може би ще го донесе след време, може би не толкова скоро. Във венеца недостига последната перла!
-Недостига! Това е невъзможно! Но ако това е така, ние трябва да намерим могъщата фея, да идем при нея сега!
-Тя ще се появи, когато му дойде времето и ще донесе своята перла, която трябва да довърши венеца.
-Къде е тази фея? Къде живее? Кажи ми и аз сам ще ида при нея и ще взема перлата.
-Добре, - казал ангелът-хранител - аз сам ще те заведа при нея. Все едно е къде ще я търсим, тя няма постоянен дом. Появява се и в кралския дворец и в бедняшка колиба. Тя не ще пропусне нито един човек, всекиму ще донесе своя дар. И при това дете ще дойде навреме. Но след като си нетърпелив, добре, нека се отправим за перлата, последната перла, която недостига в този великолепен венец.
И те полетели ръка за ръка натам, където пребивавала сега феята.
Намерили се в голяма къща, но в коридорите било тъмно, а в стаите пусто и необикновено тихо; дългият ред прозорци стоели отворени, за да влиза вътре свеж въздух, а белите завеси били спуснати и се полюшвали от вятъра.
В средата на стаята стоял отворен ковчег, а в него лежала жена в разцвета на силите си. Покойницата била цялата обсипана с рози, виждали се само тънките, скръстени на гърдите ръце и лицето, запазило светлото и в същото време сериозно, тържествено изражение.
До ковчега стояли мъжът и децата на покойната. Само най-малкото той държал на ръце. Те пристъпили да се простят с мъртвата. Мъжът целунал пожълтялата и, суха, като увяхнал лист, ръка, която съвсем доскоро била толкова силна, здрава и с такава любов се грижела за домакинството и дома. Горчиви сълзи падали на пода, но никой не проронил и дума. В това мълчание бил целият свят на скръбта. Мълчаливо, сподавяйки риданията си, те напуснали стаята.
В стаята горяла свещ; пламъкът и се люлеел от вятъра и избухвал в дълги, червени езици. Влезли чужди хора, затворили ковчега и започнали да заковават капака с гвоздеи. Кухо отеквали ударите на чука във всеки ъгъл на дома, биейки по сърцето, обливащо се в кръв.
-Къде ме доведе? - попитал духът на домашното огнище. - Тук няма фея, чийто дар-перла да принадлежи към най-скъпоценните земни блага.
-Тя е тук! - казал ангелът-хранител и посочил фигурата, седяща в ъгъла. На това място, където приживе си почивала стопанката на дома, обкръжена от цветя и картини, откъдето тя, като благодетелна фея на домашното огнище, ласкаво се усмихвала на мъжа, децата и приятелите си, откъдето тя, ясното слънце, душата на този дом, разпръсквала наоколо светлина и радост - там сега седяла чужда жена в дълги одежди. Това била скръбта, сега тя била господарка в този дом, тя заела мястото на починалата. По бузата и се стекла гореща сълза и се превърнала в перла, преливаща във всички цветове на дъгата. Ангелът-хранител я уловил и тя засияла като седемцветна звезда.
-Ето я и нея, перлата на скръбта, последната перла, без която не е завършен венецът на земните блага. Виждаш ли в нея сиянието на дъгата - моста, съединяващ земята с небето? Губейки близък, скъп човек тук на земята, ние придобиваме приятел на небето, по когото да тъгуваме. И в тихите, звездни нощи ние неволно обръщаме поглед към небето, към звездите, където ни чака друг, съвършен живот. Погледни перлата на скръбта: в нея са скрити крилата на Психея, които ни отнасят от този свят."

източник: www.prit4ite.blogspot.com