Преди няколко седмици в предаването „Панорама” гостува писателят Владимир Зарев. Говореше за вярата, за авторитета, за разбирането на Бога, за смирението. Неговите думи ми се сториха познати, разбираеми, усетих ги някак с „корема си”. От тогава насам синхронностите ме срещат свръх-интензивно с хора и обстоятелства, „разчоплящи” темата за смирението и примирението. Ето какво сподели писателят:

„Има разлика между смирение и примирение. Примиреният човек е слаб и объркан. Върху него е упражнено насилие. Изборът е взет от някой друг, вместо от него. Смиреният човек прави избор сам за себе си. Той прави опит да се откаже от навярно най-ценното, което всеки от нас желае - да влияе на околния свят. Смирените хора – истински смирените хора са много малко. Смиреният човек е смел, свободен, излъчва особен духовен възторг и в някакъв смисъл (поне духовно), е ненакърним и недосегаем. Смирението е опит да постигнем съвършенство...много труден и сложен опит. За да успее човек да се смири, той трябва да има упование - упованието на Вярата.„

Не е далече времето, в което аз слагах знак за равенство между понятията "примирение" и "смирение". Знам, че тези две думи са синоними и за много други хора. Наскоро в съзнанието ми за първи път изплуваха фрагменти от книгите на Карлос Кастанеда, на когото не обърнах особено внимание в ученическите си години. Прочетох няколко от тях, защото...ами защото всички говореха за него по онова време. Явно твърде рано в живота си бях посегнала към неговите книги...твърде рано за да схвана посланието и наместя вложения в тях смисъл - към онзи момент.

Но, нашето подсъзнание действително е нещо невероятно и необятно - складира всяка информация преминала през сетивата ни – без да си даваме сметка за това. И Слава Богу, защото иначе бихме полудели от количеството. Подсъзнанието държи на склад всеки бит информация постъпила в нас, грижливо и ревностно я съхранява и когато ( ако) сме готови, ни осигурява достъп до нея. За първи път, чак сега, „припознах” думите на Кастанеда. През всичкото време, това знание е било в мен, дремело е, зреело е, избуявало е, докато вътрешното ми зрение не го е регистрирало и осъзнало. Много пъти съм чела, чувала и попадала на подобни идеи за приемането на реалността и смирението, но Кастанеда е бил първоизточникът... този към когото имам сантимент, емоция и "чуваемост"...първият, който е посял или активирал семето на това знание. А както знаем всяко първо и последно "нещо" са най-живи в личната ни реалност. Точно неговите книги са били стартовия спусък, за да разбера не само с ума си, но и да усетя "нещата" с клетките си.

Една от най-важните брънки в този процес на узряване, всъщност са хората и ситуациите, с които те среща или сблъсква животът. Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас. Трябва да признаем (колкото и да не ни се иска), че ние човеците приемаме лично всичко, което се отнася до нас, въпреки зовът на мъдреците, да не приемаме нищо лично. Ако нещата, обаче, не са лични - няма да ни интересуват. Нито пък ще ни учат. Борбата с Егото е доживотна, но в последна сметка Егото е най- хитрият и компетентен учител, когото имаме на разположение. И както казва самият Кастанеда:

"Егоманията е истински тиранин. Трябва да полагаме непрестанни усилия, за да я свалим от трона й."

С днешна дата неговите думи имат нов прочит за мен:

„ Да бъдеш недостъпен, означава да докосваш пестеливо света около себе си. Да се тревожиш, значи да станеш достъпен, неразумно достъпен. А щом започнеш да се тревожиш, ти се вкопчваш във всичко само от отчаяние; а вкопчиш ли се, сигурно е, че ще се изтощиш или ще изтощиш всеки или всичко, в което си се вкопчил."

"...Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство. На всеки от нас му е нужно време, за да разбере това и да го изживява пълно. Смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки."

Вчера за първи път си направих "Хюмън Дизайн карта" и получих кратък анализ. Това, което най-силно ме впечатли, беше следното: „винаги слушай корема си, доверявай се на неговите сигнали, научи се да ги разпознаваш. Там е всичко което ти е нужно - цялото необходимо знание. Умът ти е просто един асистент, който преработва тази информация по достъпен начин. Цялата ти мощ е в корема - от там извира силата ти, знанието, вдъхновението, истината за теб, за другите, за света. Не е нужно да воюваш, да се доказваш, да променяш външната реалност. Довери се, смири се и пусни тази сила да трансформира по естествен начин онова, което се нуждае от промяна. Тази мощна сила ще те води и показва къде и как да влагаш енергията си...ти само й откликвай ”

Впечатлих се не толкова от казаното (защото съм го усещала на някакво ниво, без да мога да го дефинирам), а от момента в който това се случва. Темата за смирението, през която упорито преминавах последните седмици и месеци, нямаше да е завършена без тази синхронност.

В една терапевтична сесия няколко дни преди това, аз отново говорех за смирението, а човекът срещу мен за съвършенството. В ума ми веднага изплува допирателната на тези две понятия направена от В. Зарев: „смирението е опит да постигнем съвършенство”. Опитах да обясня на този човек, че смирението не е свързано непременно с бездействие, въпреки, че повечето хора слагат равенство между тези две понятия. Смирението е призовано в онази молитва, която всички знаем, но рядко „чуваме”:

"Господи дари ме със спокойствието да приемам нещата, които не мога да променя, с куража да променям тези, които мога и с мъдростта да правя разлика между двете. Амин."

Твърде често ние не сме се примирили в душата си с непроменими факти - мястото където сме родени, родителите които имаме, тяхното възпитание и отношение, подигравките на съучениците, неглижирането от учители и други значими авторитети...Носейки в себе си тази непримиримост ние воюваме с всичко и всички, които ни напомнят за "несправедливостта" проявена към нас от съдбата.

Цял живот, дълбоко в себе си, ние човеците обичаме и едновременно с това воюваме с образите на онези хора, които са ни довели на тази земя. Опитваме се да останем лоялни към тях заради живота, който са ни дарили, но ги наказваме, водим битки с тях, бунтуваме се (пасивно или активно-зависи от личността ни), заради властта, която те са имали над нас, тогава когато сме били най-слаби, зависими, уязвими и беззащитни. Може би така сме устроени - никога не прощаваме на онези, които са били свидетели на собствената ни слабост...може би защото не можем да простим на себе си слабостта. В крайна сметка борбата отново е със самите нас:

„ Само като воин човек можe да оцелее по пътя на знанието. Защото изкуството на воина е уравновесяването на ужаса, че си човек, и чудото, че си човек” .

Поради това сме способни едновремено да обичаме и да мразим. Ето защо търсим, нуждаем се, уповаваме се и зовем Създателя, когато сме слаби и уязвими...и забравяме за него, когато се чувстваме добре. Не защото сме неблагодарни, а защото искаме да забравим всичко и всеки свързани с моментите на нашите слабост, болка и уязвимост.

Ето какво казва Карлос Кастанеда:

„Знаем, че нищо не може да кали духа на воина така, както предизвикателството да си има работа с не­възможни хора, имащи власт”.

Клопката е там, че докато не осъзнаем, че воюваме с миналото и с човешката си природа, няма как да победим истински в настоящето...защото отдаваме силата си на призраци, а те са в друго измерение и време. Разбира се, можем да постигнем победа, но на много висока цена - нашето здраве, окованата ни душа, или дори живота ни, в името на който се борим.

Рецептата на Карлос:

„Нещата не се променят. Човек просто променя начина, по който ги вижда, това е всичко.”