Намерих тази притча в страницата на един млад човек, нуждаещ се от пари за лечение на тежка болест. Изпратих дарителски смс и споделих информацията на стената си в социалната мрежа. Другото, което реших че мога да направя е, да споделя тук с вас тази изключително мъдра и поучителна притча. Това е история за силата на личната ни отговорност и изборите, които правим ежедневно. Една притча за света, който изграждаме за себе си и за хората около нас. И този свят винаги се формира в посока отвътре навън.
Един мъдър човек е казал: „Личният пример не е просто най-важното средство, с което можем да влияем на другите. Той е единственото средство. Всяка човешка постъпка, насочена към другите хора, природата и всяко друго живо същество, има морално измерение".
"В гората възникнал пожар. Всички животни се събрали - лъвът, слонът, жирафът, мечката и започнали да гледат. Никой нищо не правел ... всички гледали и чакали някой да изгаси пожара. Само една птичка отивала множество пъти до близката рекичка, взимала вода в клюна си и я изливала върху огъня. Всички животни гледали учудени и недоумявали защо се мъчи птичката да потуши пожара, тъй като било невъзможно да го направи. Накрая лъвът попитал:
-Какво правиш, нима мислиш, че можеш да изгасиш пожара ли?!
Птичката отговорила:
-Аз мога толкова!"
източник: https://www.facebook.com/DaPomognemNaMartinKirkov
През 1964 г. в Ню Йорк се случва грозен инцидент. Жена бива нападната от мъж, случаят завършва трагично със смъртта на жертвата. Полицейското разледване установява, че нападението е продължило 35 мин., а негови свидетели са станали 38 човека от съседните домове в квартала. Само един е позвънил в полицията. Отзвукът от трагедията е широк и потресаващ. Никой сред големия брой свидетели не е проявил състрадание и дори не е опитал да прекрати насилието. Някои, изглежда, са се наслаждавали. Започват да се търсят причините за такава цинична пасивност.
Социалните психолози Дарли и Латане издигат хипотезата, че големият брой хора, оказали се свидетели на даден инцидент, намалява желанието на всеки от тях поотделно да се намеси и помогне на потърпевшия.
Така се ражда идеята за действието на феномена дифузия на отговорността (разсейване), чиято същност разкрива интересна тенденция: с нарастването на броя на свидетелите в критична ситуация нараства и убеждението, че намесата е излишна, защото все някой вече е помогнал. Тоест, чувствителността към персоналната отговорност за собствените действия драстично намалява.
Дарли и Латане откриват, че съществената причина, поради която хората не оказват помощ при наличието на други свидетели, се крие в опасението им да не станат за смях не само в техните очи, но и в очите на потърпевшия, който може да не иска или изобщо да няма нужда от помощ.
Страхът от оценката, че постъпката (намесата) може да изглежда нелепо, възпрепятства оказването на помощ. Заедно с разсейването на отговорността, опасението за мнението на другите е значим фактор на социалното влияние, определящ силата му на регулатор на човешкото поведение.
