Един ден през 1819-та, на 3000 мили от брега на Чили, в един от най-отдалечените райони на Тихия океан, 20 американски моряци гледали как корабът им се пълни с вода. Един кашалот ударил кораба им и издълбал огромна дупка в корпуса. Тъй като корабът започнал да потъва, мъжете се сместили заедно в три малки лодки. Те били на 10 000 мили разстояние от дома и на повече от 1000 мили до най-близката суша. В малките си лодки те носели само елементарно навигационно оборудване и ограничени запаси от храна и вода. Тези мъже били от кораба "Есекс", чиято история по-късно щяла да вдъхнови части от "Моби Дик".
Дори в наши дни положението им щеше да бъде трагично, да не говорим колко по-лошо е било в онези дни. Никой на сушата не е имал представа, че нещо се е объркало навътре в морето. Никой не е тръгнал да ги търси. Така че повечето от нас никога не са попадали в толкова опасна ситуация като тези моряци, но всички ние знаем какво е да се страхуваш от нещо. Знаем какво е да те е страх, но не съм сигурна, че отделяме достатъчно време да помислим затова, какво означават страховете ни.
Докато растем, често ни се повтаря, че страхът е слабост, просто поредното детинско нещо, което да забравим, като бебешките зъби или пързалянето с ролкови кънки. Не мисля, че е случайно, че мислим по този начин. Всъщност невролозите показаха, че на хората им е трудно да бъдат оптимисти. Може би заради това мислим за страха като за опасност. Обичаме да си казваме един на друг: "Не се тревожи." "Не се паникьосвай." На английски "страх" означава нещо, което овладяваме, нещо, с което се борим и което преодоляваме. Но нека погледнем на страха по нов начин - като на невероятен плод на въображението ни, като на нещо толкова дълбоко и проникновено, като разказването на приказки?
Най-лесно е да видим връзката между страха и въображението при малките деца, чиито страхове често са изключително ярки. Какво казваме за деца, които имат подобни страхове? Че имат развинтено въображение. В определен момент обаче, повечето от нас оставят тези страхове в миналото и порастват. Разбираме, че няма чудовища под леглото и че не всяко земетресение ще събори сградите. Но може би не е съвпадение, че някои от най-креативните умове не успяват да преодолеят тези страхове когато пораснат. Плод на подобно невероятно въображение са произведенията " Произходът на видовете" , "Джейн Еър", "По следите на изгубеното време", в които се преплитат големите тревоги на Чарлз Дарвин, Шарлот Бронте и Марсел Пруст. Въпросът е какво можем да научим за страха от малките деца и въображението?
Нека се върнем за момент обратно към ситуацията, в която изпадна екипажа на кораба "Есекс " през 1819г. Да си представим картините на страх, които е рисувало въображението им, докато са били сами по средата на нищото някъде в Тихия океан. От преобръщането на кораба бяха изминали 24 часа. Време беше корабокрушенците да съставят план, но те имали много малко възможности. В своя изключителен анализ на това нещастие, Натаниел Филбрик казва, че тези мъже са били толкова далече от сушата, че на практика е било възможно да са навсякъде. Моряците знаели, че най-близките острови, които биха могли да достигнат, били Маркизовите острови, на 1 200 мили от тях. Но те били чували ужасяващи слухове за тези острови. Според тях, Маркизовите острови и няколко други острови в района, били населявани от канибали. Моряците си представяли как ще успеят да достигнат брега, само за да свършат като нечия вечеря. Друга възможна дестинация били Хавайските острови, но имайки предвид сезона, капитанът се опасявал, че ще бъдат застигнати от бури по пътя. Последната възможност била най-трудната и най-дългата: да преплуват 1 500 мили на юг, с надеждата да попаднат на ветрове, които евентуално да ги насочат към бреговете на Южна Африка. Наличните им запаси на храна и вода обаче нямало да стигнат за цялото пътуване. Да бъдат изядени от канибали, погълнати от бури, или да умрат от глад преди да достигнат сушата - това били страховете, които се въртели в главите на горките моряци. И както се оказало, страхът, който те избрали да послушат, щял да определи дали ще живеят или не.
Можем много лесно да наречем страховете им с други имена. Вместо да ги наричаме "страхове", бихме могли да ги кръстим "истории". Защото ако се замислим, точно това е страхът. Някакво несъзнателно разказване на истории, което всички знаем как да правим още от раждането си. Страховете и разказването на приказки имат общи елементи. Имат еднакво скеле. Също както историите, страховете си имат герои. При страховете, героите сме самите ние. Страховете също имат и сценарии. Имат начало, среда и край. Качваш се на самолет. Той излита. Двигателят се поврежда. Страховете ни също обикновено съдържат фантазии, също толкова живи, колкото в романите. Представете си канибал, човешки зъби, забиващи се в човешка кожа, човешко месо, изпечено на огън. В страховете има и напрежение. Ако днес съм си свършила работата като разказвач на истории, би трябвало да се чудите какво се е случило с екипажа на кораба "Есекс". Страховете ни събуждат в нас напрежение. Точно както всички велики истории, страховете ни насочват вниманието към въпроса какво е важното в живота, също както в литературата. Какво ще се случи след това? С други думи, страховете ни карат да мислим за бъдещето. Между другото, хората са единствените създания, които умеят да мислят за бъдещето по този начин, като си се представят напред във времето. Точно това ментално пътуване е следващата прилика между страховете и разказването на приказки.
Като писателка, мога да ви кажа, че съществена част от писането заема опита да си представиш как едно събитие в историята ще окаже влияние върху всички останали събития. Страхът "действа" по същия начин. При страха, както в литературата, едно нещо води към друго. Когато пишех първия си роман, наречен "Ерата на чудесата", прекарах няколко месеца опитвайки се да разбера какво би станало ако изведнъж Земята започне да се върти по-бавно. Как щеше да ни се отрази това? Какво щеше да стане с посевите ни? А с умовете ни? По-късно осъзнах, че всички тези въпроси много приличат на онези, които си задавах като дете, когато се страхувах от нещо в нощта. Притеснявах се например какво ще се случи, ако ни удари земетресение довечера. Какво щеше да стане с къщата ни, със семейството ми? Отговорът на този въпрос винаги идваше под формата на история. Ако гледаме на страховете като на нещо повече от страхове - като на истории, трябва да смятаме себе си за автори на тези истории. Също толкова важно е, освен за себе си, да помислим и за читателите на нашите страхове, затова как "разчитането" на страховете ни може да има удивителен ефект върху живота ни.
Някои от нас разчитат страховете по-добре от други. Наскоро четох изследване за успешни предприемачи. Според автора тези хора имат обща черта, която той нарича "продуктивна параноя" , което означава, че тези хора вместо да пренебрегват страховете си, ги разчитат, изучават ги и ги превръщат в подготовка и действие. По този начин, дори и най-големият им страх да се сбъдне, бизнесът им е подготвен.
Понякога разбира се нашите най-големи страхове се сбъдват. Това е едно от изключителните свойства на страха. От време на време страховете ни предсказват бъдещето. Но не можем да се подготвим за всички страхове, които въображението ни ражда. Как тогава да разберем разликата между страховете в които си струва да се вслушаш и останалите? Мисля, че краят на историята за китоловния кораб "Есекс" ни дава изумителен, ако не трагичен пример за това.
След дълго умуване, моряците най-сетне взели решение. Ужасени от канибалите, те решили да избегнат близките острови и се насочили по по-дългия и по-труден път към Южна Америка. След повече от два месеца в открито море, както и си знаели, останали без храна и били все още далеч от сушата. Когато най-накрая и последните оцелели били спасени от два преминаващи кораба, по-малко от половината моряци били оцелели. А някои от другите бяха развили своя форма на канибализъм. Хърман Мелвил, който използва историята като проучване за "Моби Дик", писа години по-късно, цитирам: "Всички страдания на тези нещастни мъже от "Есекс" съществуват като вероятности в главите на хората още докато напускат потъващия кораб и се отправят право към Таити." Но както отбелязва Мелвил, " те са се страхували от канибалите". Така че въпросът е защо тези мъже са се страхували повече от канибалите, отколкото от вероятността да умрат от глад в открито море? Защо везните са се наклонили толкова много в полза на единия страх? Погледнато от този ъгъл, тяхната история е история за разчитането на страховете. Писателят Владимир Набоков казва, че най-добрият читател е комбинация от два различни темперамента - артистичен и научен. Добрият читател има страстта на артиста, желанието да се потопи в историята. Също толкова важна е обаче и преценката на учен, която служи за да промени и усложни интуитивните реакции на читателя към историята. Както видяхме, моряците от "Есекс " нямат проблем с артистичната част. Те съчиниха всевъзможни ужасяващи сценарии. Проблемът е, че се вслушаха в грешната история. От всички възможни страхове, които им се въртели в главата, те отговорили само на най-яркия и жив страх. И същевременно най-лесният, който въображението им рисува: канибалите. Може би ако можеха да разчетат страховете си повече като учени, с по-трезва преценка, те щяха да послушат не най-зловещия, а този по-скоро звучащ като приказка страх, за оставането без храна в открито море и щяха да се отправят към Таити, точно както Мелвил казва в коментарите си.
Може би ако се опитвахме да прочетем страховете си нямаше толкова лесно да се поддаваме на най-големия от тях. Може би тогава щяхме да се тревожим по-малко за серийни убийци и самолетни катастрофи, а бихме се съсредоточили върху по-малките и по- неусетно случващи се страхове и бедствия, които срещаме: бавното запушване на артериите ни или постепенните промени в климата. Точно както многопластовите, нюансирани истории в литературата са най-богатите, така и нашите най-малки и скрити страхове са най-истинските. Разчетени правилно, страховете ни са невероятен дар на въображението и всекидневната ни интуиция, начин да надникнем в бъдещето, когато все още има време да му се повлияе. Правилно разчетени, страховете ни предлагат нещо безценно, точно както любимите ни книги: малко мъдрост, малко по-дълбок поглед, версия на едно от трудните за достигане неща - истината.
