"Донякъде разбрах какво е срамът и как работи. Написах книга, публикувах теория, но нещо не беше наред - и това беше, че ако погледнех на хората, които интервюирах и ги разделях на хора, които наистина имат чувство за достойнство, това е, до което се свежда всичко, чувство за достойнство - те имат силно чувство за любов и принадлежност, другите са хората, които се борят за него, както и хората, които винаги се чудят дали са достатъчно добри. Имаше само една променлива, която разделяше хората, които имат силно чувство за любов и притежание, и хората, които се бореха за него. И тя беше, че хората, които имаха силното чувство за любов и принадлежност вярваха, че заслужават любовта. Това е. Те вярваха, че са достойни. А за мен трудната част от това нещо, което ни държи извън връзките, е нашият страх, че не сме достойни за връзка, и това нещо, лично и професионално чувствах, че трябва да разбера по-добре. Това, което направих беше да взема всички интервюта, където виждах достойнство, където виждах хората да живеят по този начин, и просто ги изучавах.

Какво общо имат тези хора? Това са всеотдайни хора, живеещи с това дълбоко чувство за достойнство. Открих, че общото между тях беше куража. Тези хора имаха куража да не бъдат перфектни. Те имаха състраданието да бъдат добри първо със себе си и после към останалите, защото както се оказва, не можем да бъдем състрадателни към другите хора, ако не се отнасяме добре със себе си. И накрая те имаха връзка, и това беше трудното, в резултат на истинност, те бяха склонни да изоставят това, което би трябвало да бъдат, за да бъдат това, което наистина са, което трябва да направите задължително, за да имате интимна връзка.

Другото общо нещо между тях беше това: Те бяха прегърнали уязвимостта. Те вярваха, че това, което ги прави уязвими, ги прави и красиви. Те не мислеха за уязвимостта като за нещо удобно, нито говореха за нея като за нещо мъчително, както бях слушала по-рано в интервютата за срама. Те говореха за нея като за нещо необходимо. Те говореха за желанието да кажат първи "Обичам те", за желанието да направят нещо, за което няма сигурност, за желанието да дишат докато чакат обаждането на доктора след мамографията. Тяхното желание да вложат нещо във връзка, която може и да не се получи. Те мислеха, че това е основополагащо. Налага се да спреш да контролираш и предвиждаш. А това може да те доведе до лек срив... Аз го наричам срив, моят терапевт го нарича духовно пробуждане. Духовното пробуждане звучи по-добре от нервен срив, въпреки, че често e едно и също състояние.

Защо се борим с уязвимостта толкова много?

Проблемът е, и това го научих чрез проучването, че не можете да потиснете емоцията избирателно. Не можете да кажете: Ето това е лошото. Това е уязвимостта, това е огорчението, това е срама, това е страха, това е разочарованието. Не искам да ги чувствам. Ще изпия няколко бири и ще си хапна няколко кексчета. Не можете да потиснете тези силни чувства без да потиснете другите емоции. Не можете да потискате избирателно. Така че, когато потиснем всичко това, ние потискаме радостта, потискаме благодарността, потискаме щастието. И тогава сме нещастни, и търсим цел и смисъл, и тогава се чувстваме уязвими, и накрая изпиваме няколко бири и изяждаме няколко сладкиша. И влизаме в опасен цикъл.

Ето един начин да приключим с това. Ето какво открих: Да оставим да бъдем видяни, видяни в дълбочина, да ни видят уязвими, да обичаме с целите си сърца, дори и да нямаме гаранция, а това е наистина трудно. И може би най-важното, е да повярваме, че сме самодостатъчни. Защото когато работим от място, което казва: "Аз съм достатъчен", тогава спираме да крещим и започваме да слушаме, ставаме по-мили и нежни към хората около нас, и сме по-мили и нежни към себе си."

Брене Браун

източник: http://www.ted.com/talks/brene_brown_on_vulnerability.html