Днес сутринта, няколко метра над главата ми, стотици щъркели потеглиха към топлината. Не ги изпратих.Това е проблемът на хората - сови: винаги проспиваме подобни впечатляващи гледки. Все окъсняваме за светлината.
Вчера пък, пропуснах величествения залез, за който днес също говорят почти всички хора на моята географска локация. Не се „сблъсках” и с този напълно натурален подарък за сетивата и душата. Вече бях забола очи в монитора в режим „работен”. За нас хората – сови, тъмнината някак все подранява.
За мое спокойствие и радост, обаче, не случайно ние човеците сме такова внушително количество пръснато из цялото земно кълбо. Със сигурност и в тази „схема” на Природата има дълбоко закодиран смисъл. Не е възможно един човек да види, чуе, усети или опознае лично всичко, което си заслужава да бъде преживяно. Ето защо най-мъдрите и духовно просветлени хора казват, че всички хора сме едно цяло, един общ организъм. Свързани сме по неразривен начин. Всяка част от това общо е и обособена идивидуалност. Благодарение на своя личен опит и контекст отделният човек може да бъде „очите”, „ушите” и „сетивата” за някой друг.
Днес „моите очи” бяха Мартина. Сетивата също могат да мигрират. Ето как чрез нея наваксах пропуснатото. „Гледката” вече е интегрирана в душата ми. И друго разбрах - много можем да научим от миграцията на щъркелите… сами се убедете като погледнете внимателно и задълбочено през очите на Мартина...
