Беше от онези хладни нощи, които всички помним от тазгодишното дъждовно лято... Седях в полумрака на хола на бащиния апартамент, пиех вода с лимонов сок, докато бялото вино тихо, но толкова примамливо чакаше съвършено изстудено в хладилника.
Не, нямам пороци, свързани с алкохола, но причината да стоя настрана от бутилката с леко тръпчива течност бе наскоро взетото от мен решение да спра цигарите и вечерните питиета. Изминаваше трети месец, откакто тренирах в залата почти ежедневно, вдигах тежести, ядях яйца, месо, зеленчуци и авокадо, оплетена в поредния ми опит да подложа тялото си на радикална здравословна промяна. Всъщност това беше опит и за още нещо – да се спася от самотата, която ме натискаше в ъгъла на едно от най-импулсивните ми решения... Да се разделя с мъж, когото обичам с цялото си сърце, но с когото бяхме ударили дъното на навика и личните проблеми, за които не ни стискаше да говорим и евентуално решим.
И преди да стане твърде лигаво и драматично, нека отбележа, че всеки ред по-нататък няма да разнищва доскорошните ми любовни несполуки (в момента съм по-щастлива от всякога със същия този мъж; съдба, какво да правиш – не ни позволява да затрием любовта си), а ще разказва за едно пътешествие, което си позволих да си представя в онази същата нощ, в която не виждах какво друго мога да направя, освен да зачезна нанякъде за известно време.
Идеята за заминаването се роди в самотата ми, растеше докато отплитах възлите на връзката си и я подреждах наново и узря преди седмица-две, когато си пуснах последните почивни дни от оставащата ми годишна отпуска. В продължение на цял уикенд размишлявах дали подобно зачезване в близка Европа е плод на поредната ми емоционална криза, от която всъщност почти излизах, или е приключение, което мога с чиста съвест да си подаря и което да описвам мимоходом в собствен блог?
Пътешествието до Рим ще стане факт буквално до часове! Предполагам, че започва една малка, но толкова вълнуваща част от есента, моят любим сезон, която се надявам, че поне от части ще проследите и оцените според разбиранията си.
Без повече увъртания! Започвам начинанието „Да се изгубиш... в Рим!“ като опит да предизвикам себе си, таейки надежда, че изгубването ми там няма да е страшно и необратимо. Както разбрахте вече, не се намирам в най-приказния етап от живота си и единственият начин да отворя нова страница от приказката е като изляза от черупката си, оставя семейството, любимия, приятелите, хобитата и работата си настрана и замина сама.
Колкото и мелодраматично да ви се стори, взех решение да постъпя донякъде като героинята от една изключително приятна книга, която преди няколко години бе екранизирана – „Яж, моли се и обичай“. За разлика от много от вас вероятно, аз за първи път прочетох романа това лято. Как и защо ми хрумна да си изтегля текста, да го поместя в електронната ми книга редом до Борхес, Вирджиния Улф и Достоевски и досега е мистерия за мен. Но се случи и не съжалявам дори за миг. Преминах през период, в който светът ми се спъна, залитна и падна по лице. Макар да разреших някои по-важни дилеми, в мен остана чувство на раздразнение и обърканост от живота ми в момента. Най-важното е, че се радвам на здравето и любовта на най-близките ми, но това не променя факта, че не се побирам в кожата си на 28-годишна софиянка, работеща от години като редактор в Woman.bg, неуспешно осъществила мечтата си да бъде млад, обещаващ учен или поне учител (тук е моментът да вмъкна, че литературата е голямата ми страст), трескаво търсеща смисъла на това да СЪМ тук и сега нещо, което искам да СЪМ.
Накратко бих го казала така – търся промяна в живота си, коренна! И тъй като не съм чак толкова наивна, за да вярвам, че една екскурзия до Рим може да промени коренно битието ми, мога поне да си представя, че почивайки си, разхождайки се и ядейки ще облея душата си с удоволствие и вълшебства, които само едно мечтано пътешествие може да ми даде. А аз наистина имам нужда от почивка, усамотение и удоволствия...
Отивам във Вечния град с идеята да споделя поне малка част от опита на писателката и главна героиня от книгата „Яж, моли се и обичай“ – Елизабет Гилбърт. Онова, което ме привлече в идеята за заминаването, бе същността на предизвикателството да отида съвсем сама в огромен град, известен с невероятната си кухня, шеметна история, която те причаква на всеки ъгъл, вдъхновяваща красота и лек нрав, който прави италианците едни от най-приветливите европейци, и потапяйки се сред тях да си подаря щастие и красота, да се посветя на себе си.
Тръгвам без очаквания или по-скоро със страх от очаквания. Първата борба, която ще проведа със себе си, e да докажа самостоятелността си – за първи път тръгвам нанякъде сама, не знам как ще се оправя, но разчитам на вродената ми ориентация и бързо приспособяване в чужда среда. Все се успокоявам, че щом преборих Лондон, значи няма какво да ми се опъне. Пък да видим!
Стягам си багажа и се вълнувам. Знам, че имам нужда да остана сама, да се отдам на всичко онова, което искам да направя, без да се съобразявам дори за миг с някого. Искам да видя нещо ново, да чувам италианска реч наоколо, да ям gelato, а преди него да зашеметявам сетивата си със ароматни подправки, моцарела, зеленчуци и меко тесто. Искам да замина за мястото, където всичко това ще ми бъде предоставено на тепсия, а от мен ще зависи дали и колко ще взема от него...
avgustina.todorova@woman.bg