В навечерието на 14 февруари – празникът на възпламеняващата любов и още по-изпепеляващата страст, излиза луксозната книжка „Българска любовна лирика. 40 стихотворения“ (ИК „Изток-Запад“), в която са събрани 40 от най-популярните и затрогващи любовни стихове на 7 видни български поети, сред които Пейо К. Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев и др.

След „Разкази за Коледа“ на О’Хенри, „Разкази за Рождество“ на Гогол, Чехов и Достоевски, стихосбирката „Бъдни вечер“ на видни родни литературни творци, сред които Иван Вазов, Яна Язова, Йордан Стубел, Елисавета Багряна и др., и „27 шедьовъра“ на Хокусай, в поредицата „Големите малки книги“ излиза и луксозната книжка „Българска любовна лирика. 40 стихотворения“. В цветното издание – илюстрирано от Деница Трифонова, която е художник и на корицата – са побрани 40 от най-емблематичните и пленяващи стихотворения на някои от най-бележитите български поетични творци – Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Емануил Попдимитров,Теодор Траянов, Димитър Подвързачов и Христо Фотев.

В луксозната книжка намират място „Две хубави очи“, „Не си виновна ти“ и „Стон“ на Пейо Яворов, „Nevermore“ и „Аз искам да те помня все така…“ на Димчо Дебелянов, „Далеч“ и „Удавеният“ на Емануил Попдимитров, „Скитнишка песен“ на Теодор Траянов, „Вопъл“ и „Пред гардероба на театъра“ на Димитър Подвързачов, „Трепет“ на Димитър Бояджиев, „Балада за себе си след заминаването на Мария“ и „Колко си хубава“ на Христо Фотев и др.

Подборът на стиховете в „Българска любовна лирика. 40 стихотворения“ е дело на Огняна Иванова.

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачният воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъхът ти – свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.

из стихотворението „Ела!“ на Пейо К. Яворов

„Песен за жената“, Димитър Подвързачов

Жена! Най-сладък дар на боговете!
Дъхът на твойте погледи опива.
Сърцето ми се в тръпна болка свива,
кога плътта – плътта ти предусети.
Очите ти ласкаят и шептят,
от устните ти – алени пожари –
лукави благовония лъхтят.
Целувката ти ненаситно пари.
Веднъж ли, голо и заруменяло,
прегръщах твойто малко, светло тяло!
Немирната ти гръд трепти под мене,
гласът ти в жадена притома стене,
бесней кръвта ми в шеметна игра!
И плът в плътта – и твойто алчно още...
Жена, жена! – и тия знойни нощи...
Уви! Ти никога ме не разбра!

„Спи градът“, Димчо Дебелянов

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин, –
а дъждът ръми, ръми, ръми..
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг, –
и скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния ѝ дар.
Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…