Директорът на Националния литературен музей Катя Зографова изследва влиянието на западни и руски литературни величия върху българската литература и излага малко известни или забравени факти от живота и творчеството на редица български автори в ценния си труд „Знаменити, забравени, забранени“.

От книгата научаваме как Михаил Лермонтов повлиява творчеството на Христо Ботев и Атанас Далчев, любовната лирика на Пейо К. Яворов и Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня“; полюсните мнения на Вазов и Вапцаров за Скандинавския север в лицето на Хенрик Ибсен; как Гео Милев „открива“ Юхан Аугуст Стриндберг за българската публика и др.

В луксозното издание срещаме още имената на Кнут Хамсун, Йенс Петер Якобсен, Светослав Минков, Димитър Димов, Ивайло Петров, Георги Томалевски, Емануил Попдимитров, Райко Алексиев, Яна Язова, Константин Константинов, Димитър Шишманов, Асен Христофоров, Владимир Василев и др.

Книгата съдържа множество непознати досега факти и документи, които допълнително „уплътняват образите и прочитите на достойните непречупени пера на България от времето на соца“, пише Йордан Ефтимов в предговора към „Знаменити, забравени, забранени“. „И отново талантливото им малцинство е поставено в европейския контекст“, допълва още известният литературовед и критик.

Някои от произведенията в книгата и техните автори са забравени, други са били умишлено забранявани през годините, но все пак народната памет е успяла да ги съхрани и до днес, защото те безспорно са знаменити.

Йордан Йовков сред актьори след представление на своя пиеса

Петко Славейков със сестра си Анастасия. Цариград, 1872–1874. КМ „Петко и Пенчо Славейкови“ – София

Трима от големите в българската литература: критикът проф. Боян Пенев, поетът Николай Лилиев, белетристът и драматург Йордан Йовков

„Знаменити, забравени, забранени“ съдържа и богат снимков архив с фотографии на къщата на Ламартин в Стария Пловдив, Кирил Христов с приятели, Пенчо Славейков с трупата на Нарoдния театър на турне в Македония през 1908 г., винетки с образите на Мара Белчева и Пенчо Славейков, авторски рисунки и стихове от „Микроскопична енциклопедия“ на Смирненски и др. Изданието е спечелило конкурс по програмата „Помощ за книгата 2014“ на Министерството на културата.

Аугуст Стриндберг

Яна Язова. 1.ІІІ.1932 г.

Родената в Панагюрище Катя Зографова е литературовед и директор на Националния литературен музей. Автор е на книгите „Неканоничният Вазов“, „Никола Вапцаров: преоткриване“, „Многоликата българка“, „Жените в Априлското въстание“, „Играещата със стихиите: Елисавета Багряна“ и др.

Откъс от „Знаменити, забравени, забранени“, Катя Зографова

Хамсунови мотиви в българската литература

Влиянието на норвежкия класик Кнут Хамсун в българската литература се определя от изследователите му у нас като „огромно“ и „невероятно“, дори „култово“ (проф. Ив. Попиванов)1. Свидетелства за него от края на XIX век насетне върху всички слоеве на интелигенцията ни (и „лявата“, и „дясната“, всяка от които прави своя прочит на класика) откриваме и в някогашния печат. В знаменитата си рубрика във в-к „Литературен глас“, Христо Д. Бръзицов твърди: „Допреди войната и последвалата я революция в Русия, българските читатели знаеха много по-добре от сега кои нови автори са се появили на света. Посредством преводи от руски, ние четяхме Хамсуна едновременно с читателите от всички културни страни. И не само Хамсуна, разбира се. И не само най-големите автори...“2
В този контекст любопитен жизнетворчески факт е, че дори новата 1908 г. проф. Боян Пенев е бил готов да посрещне с романа „Пан“ в ръка, ако Яворов не се е появил изневиделица, за да го изведе от дома му („Спомени за Яворов“, запис в Дневника му от 1.1.1908 г.). За проникването на идеите на норвежкия писател в съзнанието на „вожда на българския модернизъм“ Пенчо Славейков пък свидетелстват изследователски редове на проф. Стоян Каролев. Хамсун полага осезателен отпечатък върху естетическите нагласи на знаменития кръг „Мисъл“, и особено върху „идиличния“ Петко Тодоров.
Честа е появата на романтичната фигура на Пан в символистичните „гори“ на поезията ни. Но в нея той броди не само в образа си на езически жизнеродостно божество, познато от Христо-Ясеновата поезия, а като скръбен призрак:

По чукарите Пан тъжовно свири
и ветровете гони из лесът...
Димитър Бабев, „Есен в старогръцкия лес“

Подобна е интерпретацията на Пан и в „Есен“ на Иван Хаджихристов, където на фона на тъжовен пейзаж се появява „боязлива, бледа Лилия, грабната от старий Пан“ – сиреч Пан – разбойника, Пан – похитителя.
И все пак, в „Гората сутрин пее“ или „Дървеса“ стародавният лес е и „тиха“ гора, в която стволовете са „смарагди“, „мачти на живата природа“. Тези образни параметри ни разкриват една семантично амбивалентна Гора, съзвучна с метафоричните внушения на северния възпевател на тайнствената Ј, непостижима от човешкия разум същност. Защото Гората не само в „Пан“ (преведен у нас 1909 г.) е магическа територия. Както се изразява и мечтателят от „Скитник свири под сурдинка“: „Може би на изток или на запад оттук има и сега такава гора, където старецът би се чувствал тъй добре, както младият...“ Това е великата Гора, където Нагел усеща как душата му нараства и става пълнозвучна като орган, една Гора-храм...“
Интересът към Хамсуновите книги продължава след Първата световна война с нестихваща сила. Красноречиви знаци откриваме в много споменни редове на български писатели, например във великолепните мемоари на Константин Константинов: „Младежите носеха хвърчащи връзки и дълги коси, на мода бяха Леонид Андреев, Горки, Хамсун.“ Или в литературната анкета с Владимир Полянов: „Четяхме много. Това беше характерно изобщо за тогавашната младеж: увлечение по музика, по литература, по живопис. Четяхме Стриндберг, Бьорнсон, Хамсун, Гогол, Пшибишевски, Арцибашев, старите автори на Русия и от европейската литература. Това беше нашето четиво, това бяха настолните ни книги.“3 Тези свидетелства са важни, защото са знак за признаването на норвежкия класик като един от вдъхновителите на втората вълна на българския модернизъм от 20-те години на XX век. Очевидно амплитудата на неговите влияния е огромна. И това е още едно доказателство за могъщия му талант, неизчерпаем със своите семантични богатства и стилистични регистри.
И все пак, рецепцията на норвежкия класик у нас тъкмо в 20-те години, когато все повече се налагат авангардистките тенденции в изкуствата, не е равна и безпроблемна. Към Хамсун са били отправяни и откровени филипики, при това не от кого да е, а от Патриарха на българската литература Иван Вазов, който, макар 9 години по-млад от норвежкия си колега, се оказва естетически носител на едно „поовехтяло“ мислене, категорично неприемащо настъплението на модернизма. В открито писмо, публикувано във в-к „Развигор“ от 23.1.1921 г., той оправя критика към репертоарната политика на Народния театър: „Защо той ни дава и пиеси като Мъртвешки танц, Адам, Ева и змията, В ноктите на живота и други символистични дивотии – извинете за изражението! Кой разбира тия мъгляви шаради...“, „родени от болнави въображения, жадни да поразят с нещо ново, чудато и страшно блазираната публика на Запад“. Наистина Вазов визира последователно пиесите на Стриндберг, Паул Егер и накрая – на Хамсун, но пък драмата на последния е „увенчана“ със специалната впечатляваща квалификация: психологически булгур! Разбира се, още в следващия брой на в-к „Развигор“ му отговаря (реалистът!) Елин Пелин. А експресионистичният „бяс“ Гео Милев е буквално възпламенен и изрича едновременно и яростно отрицание на „Вазовщината“ в българската култура, и страстната си защита на Хамсун и неговите герои: „Новаторът, пророкът на нови ценности, застанал пред коравата скала на традицията, която изисква от него покорност, – пред коравата скала на живота, който изисква от него приспособяване: борбата на пророка с вечната, наследствената и коравата власт на Чандала; мъката на избраника под категоричния императив на невежеството, което държи ключовете на Царството: оттук почва романът Глад.“4
Интересно е да се знае, че Гео Милев е и сред откривателите на поета Хамсун у нас. Още през 1921 г. той превежда стихотворението му „Кат теб, моя любов“, което е публикувано във „Вестник на жената“, Г. 1, бр. 5 от 15 май. Възможно е Гео, владеейки няколко чужди езика, да е познавал и цялостното творчество на Хамсун.