След огромния интерес към новите издания на романите на Блага Димитрова ИК „Хермес“ има удоволствието да пусне и томче с избрани стихотворения. „Копнеж“ излиза на 17 септември.

В новата книга са поместени най-красивите, вдъхновяващи и въздействащи стихове на талантливата българска писателка. Стихотворенията са писани в различни етапи от творческия и житейския й път и обхващат общия период 1937–2001 година. Книгата носи името „Копнеж“, а неин съставител е съпругът на Блага Димитрова – Йордан Василев.

В новото издание на стиховете присъстват и бележки от Йордан Василев. Те допълват стиховете на поетесата, разказвайки любопитни факти около написването им и разкривайки истинската история, стояща зад създаването на едни от най-емблематичните стихове в съвременната българска литература.

Блага Димитрова (1922–2003) е израсла във Велико Търново, но по-късно семейството се преселва в София, за да завърши тя елитната І девическа гимназия (на ул. „Цар Шишман“) в класическия отдел с изучаване на латински и старогръцки. Затова след години успява да преведе „Илиада“ от Омир (1971). Едновременно с това взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и стига до изпълнение на клавирните сонати на Бетховен.

Завършва славянска филология в София и след това защитава дисертация в Русия. Започва да пише стихове отрано и публикува, когато е студентка, в сп. „Изкуство и критика“ (1943). Издала е много книги с поезия, стиховете й са преведени на 23 езика. Първият й роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996). Издала е и книги с есета, спомени, а също два тома изследване за творчеството на Багряна и българската култура през първата четвърт на ХХ век (в съавторство с Й. Василев, 1975).

През 1988-89 г. се включва в дисидентското движение, дава изявления по радиостанциите „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“, а след политическите промени е избрана за вицепрезидентка на България (1992), но подава оставка след две години.

Романите й са преведени на почти всички големи езици, а тя е превела „Пан Тадеуш“ от Мицкевич (1969), стихове от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска, както и много други автори от цял свят.

Стихове

ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
` с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

1959


БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ

Искаш с теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни –
дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки... Затова отсега нататък
ще сме най-чужди в света.
1959


ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през жадни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове – заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди,
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си – едвам.

Бях събрала толкова пространства,
тембри, аромати и копнеж,
станала бях толкова безкрайна,
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.
1961, Ваймар


НЕЖНОСТ

Ти си почнал да умираш
още в оня миг, когато
аз съм се родила.

Незабележимо
ден след ден си се смалявал,
докато съм расла аз.

Моите ангини детски
и непредпазлива младост
поразили твоето сърце.

Ти за мойто разточителство
на безгрижен смях
в брой си плащал с твойте дни.

Татко, с колко нежност
си поемал на коляно
и си галил свойта смърт.
1966, Виена

(Това стихотворение е част от цикъла, написан по повод кончината на бащата на Блага през 1962 г. )


ЕДНА ЖЕНА ЩЕ ЧАКА

Една жена ще чака смелия човек
да се завърне от безкрая.
Не знае никоя жена през никой век
надежда страшна като тая.

По небосвода всяка нощ ще дири тя
една звездица затрептяла.
Съзре ли я – ням поздрав чак от вечността
тя ще получи прималняла.

– Върни се! – ще зове със сключени ръце.
Избегнал земното притегляне,
това притегляне на женското сърце
мъжът всесилен ще избегне ли?
1957

(Стихотворението е написано, когато започнаха първите слухове за излитане на човек в Космоса и се шептеше, че там има момчета, които са излетели, но не могат да се върнат.)