„Жената може да бъде секси на всякаква възраст“, „Размерът не е най-важното“, „Аз съм красива, умна, преуспяла – и се гордея с това“.

Понякога ни се струва, че феминизмът е движение на озлобени мъжемразки, които нахълтват в уютните, миришещи на кифлички с канела домове, и лишават щастливите майки от техните рокли, епилатори и червила. Дори жените с успешна кариера, подкрепящи класически текстове за половото равноправие, бързат да уточнят, че не са феминистки.

По определение феминизмът е „движение, което се бори за и акцентира върху свободата и равноправието на жените, женската гледна точка за света и положението като цяло на жените в обществото“. Целта му е на всички жени, дискримирани заради пола, расата си, възрастта, етническата си принадлежност, социалния статут или сексуалната ориентация, да бъдат предоставени равностойни с мъжете социални права във всички сфери.

Как започва всичко

Смелата идея, че жената също е човек, и то равен на мъжа, е била изказвана от различни ярки личности през цялата история на човечеството. По официални данни обаче се смята, че феминизмът възниква от движението на суфражистките (от френското suffrage – избирателно право), появило се в средата на ХIХ век. Основна цел на дръзките участнички в движението било даването на избирателни права на жените – в конституциите на много страни по онова време фигурирали дискриминационни норми. Патриархалното общество смятало, че природното предназначение на жената не ѝ дава възможност да участва в политическия живот на страната. Възможността да избират и да бъдат избирани (както и правото на имущество) дамите си спечелили с цената на кръвта си, при това буквално. Суфражистките били арестувани и осъждани на затвор, на което често отговаряли с изтощителни и дори смъртоносни гладни стачки. Първите активистки не доживели триумфа на идеите си – жените в САЩ получили избирателни права чак през 1920 г., във Франция през 1944 г., а в Швейцария през 1971 г. А много европейки си мислят, че жените винаги са имали право да гласуват.

Втората вълна на феминизма започнала през 1960-те години благодарение на смелата книга на екзистенциалистката Симон де Бовуар „Втория пол“. Творбата станала логично и справедливо продължение на идеите на суфражистките в борбата за равноправие и освобождаване от дискриминацията. Ако пропуснем досадните подробности, можем да обобщим, че ранните феминистки са се борили за законодателно утвърждаване на женските права, а вдъхновените от Бовуар дами се заели със социална кампания, изисквайки равноправно отношение към жената в семейството и служебната среда.

През 1990-те години (да, само преди двадесетина години!) започва третата вълна на феминизма – може би най-разнообразната и интересна. Възможно е неволно и без да знаете да участвате в нея. В програмите си новите феминистки обръщат внимание на мизогинията (дискриминация на жените) не само на работа или вкъщи, но и в културата – например в медиите.

Едва през ХХ век феминистките започнали активно да се „плодят и множат“ – слабото някога движение се сдобило с много поддръжници и направления. Стигнало се дотам, че представителките на различни течения започнали да си противоречат коренно в програмите си.

За по-просто ще оставим по-радикалните дами настрана и ще обърнем внимание на най-разпространения либерален феминизъм. Именно „либералките“ бива критикувани най-често. Нали суфражистките са се преборили за избирателно право, а втората вълна – за право на аборт? Какво повече искат жените? И за какво е нужен феминизмът през 2016-а година?

Дигиталната епоха

За какво ни е наистина феминизмът днес? Жените вече са постигнали много. Но не навсякъде. Например около 15 млн. жени в Саудитска Арабия все още нямат право да шофират, да вървят по улиците непридружени от мъж-настойник или да получават медицинско обслужване без позволението на мъж-настойник. За сметка на това на Запад феминизмът сякаш е отбелязал победа. Имаме право да учим, да работим, да гласуваме и дори да се кандидатираме за избори. Можем да се омъжваме по собствено желание и – което е не по-малко важно – да откажем да се омъжим. Имаме право да ползваме контрацептиви и да правим аборти. Какво повече може да ни трябва?

За начало нека погледнем статистиката. Дори и в „цивилизования“ западен свят има осезаема разлика от над 16 % между женските и мъжките заплати – разбира се в полза на силния пол. Колкото по-високо се изкачваме по кариерната стълбица, толкова по-малко жени срещаме. Това са сухите факти и не можем да спорим с тях.

Много HR-агенции продължават да посочват изрично, че търсят мъже, когато набират кандидати за върхови позиции. За сметка на това за чисто женски професии се смятат такива като детегледачка, болногледачка или чистачка. Сигурно някога сте чували термина „стъкления таван“. Ако не, ще ви го поясним – това е ситуацията, в която жената формално не е лишена от възможност да израства в професионалната сфера, но на практика за по-високите длъжности се търсят само мъже.

Друга, още по-болезнена тема, е домашното насилие. По официални данни всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие – и това са само жените, които открито са говорили за проблема си. При това 4 % от българките признават, че са били изнасилвани. Невъзможно е обаче да се изчисли реалният брой на жертвите, тъй като много малко от изнасилените търсят справедливост в съда. В обществото това все още се смята за „срамно“, много хора обвиняват жертвата за случилото се – „твърде предизвикателно се обличаше“, „пияна беше“, „флиртуваше“. И сякаш забравят, че единственият виновник за насилието е насилникът!

Защо в обществото ни все още е прието жертвата да бъде винена за понесения тормоз? Особено ако става дума за насилие срещу жени? Битовата мизогиния е толкова силно вкоренена в обществения културен код, че се е превърнала в негова част. При това се набива на очи много по-малко от всяка друга форма на нетърпимост (например хомофобия или расизъм). За няколко века патриархат тя е успяла да проникне във всички сфери на живота ни. Затова дори жените се смеят на сексистки вицове за блондинки, ходят на курсове за „идеални спътници в живота“ и укоряват други жертви на насилие, че „сами са си виновни“

Тъй наречената вътрешна мизогиния или тормозът от жени срещу жени е много по-опасна от външната, мъжката. Разбира се тя отчасти се дължи на инстинкта за самозащита. Жените си казват, че ако спазват правилата, няма да им се случи нищо лошо, че бити и изнасилвани биват само алкохолички и леки жени, които обикалят сами нощем из опасни квартали. Пък проблеми в семейството имат само онези дами, които не умеят да готвят, не се обличат женствено и се осмеляват да възразяват на мъжа. Ако ти не си такава, значи при теб всичко ще е наред. В тази парадигма любовта, уважението и човешките права трябва да се заслужат с игра по определени правила и изпълнение на дълъг списък задължения. Проблемът обаче е, че човек или има любов, уважение и права, или ги няма. Те не са нещо, което можеш да заслужиш или да размениш за друго.

Много жени биха казали, че никога не са се сблъсквали с прояви на сексизъм. Те просто са толкова свикнали с него, че не го забелязват, не го отчитат. Дори смятат предизвикателните мъжки подмятания по улиците за комплимент. Това е разбираемо – от малки биваме възпитавани по полов признак, маркирани с розово или синьо като папки в картотека. Още в детската градина момиченцата вече много добре знаят, че трябва да си играят с кукли и пластмасови сервизи, докато момченцата търкалят колички и строят къщи от конструктори. „Не се бий, ти си момиче“ или „Какво ревеш като момиче, нали си мъж?“ – половият поведенчески модел се вкоренява много преди сексуалността да започне да се развива и малкият човек да се замисли какво иска от живота. До достигане на пълнолетие повечето момичета вече знаят, че от тях се очаква да имат семейство и деца, дори ако искат нещо съвсем друго, а мъжете трябва (даже са длъжни!) да бъдат готови да пребият някого и да не се надяват на права над децата в случай на развод. Патриархалната парадигма унижава не само жената, но и мъжа, който бива представен като инфантилно и малко диво същество. Класическият „истински мъж“ не може да сдържи бурната си сексуалност, да се самообслужи на вечеря или да се грижи за децата си – нали по природа е ловец.

Женското щастие

Въпреки широко разпространеното мнение феминизмът като философия и обществено движение не се обявява против брака и раждането на деца. Нещо повече – според статистиката феминистките семейства са много по-хармонични и щастливи, тъй като не са възникнали под натиск („Вече съм на 26, време е да се омъжа!“) или по финансова необходимост, а по любов и взаимно съгласие. Равноправието – истинското равноправие – всъщност е изгодно за всички. Отпускът по бащинство укрепва връзката между бащата и детето и уравновесява семейството. Съвместният бит, подреден според индивидуалните нужди на двойката, а не според общоприетите норми (дори ако жената работи по 15 часа на ден, а мъжът готви и гледа детето) прави живота на съпрузите по-комфортен. Но най-важното е, че равноправието дава на двамата възможност да се разберат, а не да се манипулират един друг. Не е ли това най-важното за една щастлива връзка?

Феминизмът дава на жената възможност да прави онова, което иска – независимо дали желае да бъде домакиня, да открие собствен бизнес или да си избере нетрадиционен моден стил. Ежедневен прецизен грим или чисто лице с къса подстрижка? Романтична рокля или груби кубинки? Всичко е допустимо и приемливо.

Има да извървим още дълъг път до истинското равноправие. И първата крачка към това е да си признаем ние самите, че сме феминистки. Защото феминизмът не е налудничава общност на грозни лелички с небръснати подмишници. Феминизмът сме самите ние. Преуспели холивудски актриси и известни певици редовно правят изказвания в подкрепа на равноправието и независимостта на жената и призовават обществото да не гледа негативно на феминизма. Сред тези дами са звезди като Мерил Стрийп, Дженифър Лоурънс, Ема Уотсън, Лина Дейнъм, Тейлър Суифт, Кийра Найтли, Елън Пейдж и Джилиан Андерсън.