Седя си, увита в мрежата на спомените и замъглена в цигарен дим. Аз не пуша. Поне по принцип. Но в момента май леко съм кръшнала. Взирам се в бутилката с любимо вино и си мисля...

Това е един от моите си изцеляващи моменти, в които се чувствам добре сама. Жените знаят защо!

Подреждам мислите си. Изтупвам праха от някои спомени. Други избутвам някъде назад, за да не ми се набиват твърде на очи. Разговарям със себе си. Наум, естествено.

Гледайки бутилката, си мисля за бутилките с писма. Онези, които доста отчаяни романтици пускат в бурните води. Днес има интернет, социални мрежи, имейли, приложения, смартфони..., а морето ми е малко далече. Но и не се имам за съвсем романтична. Така де, имам лека алергия към всичките тези блудкави сценарии. Може би защото не им вярвам, а ми се иска. Та мисля си, ако сега можех да напиша едно писмо, което по някакво чудо да достигне до така наречената ми „сродна душа‘‘, какво бих написала.

Благодаря!

Вселенските закони ни учат, че благодарността е най-прекрасното нещо. Освобождаващо. Благодарните хора са щастливи. И обратното – щастливите са благодарни.
Ето защо на този човек ще кажа първо „ Благодаря!“. Че те има. Че си в живота ми. Че не си тръваш. Че не ми позволяваш аз да си тръгна. Оставаш, когато съм бурна и непитомена. Когато трудно приемам света. Когато го обичам. Когато трудно приемам теб. Когато те обичам. Когато трудно приемам себе си.

Благодаря ти, че ме обичаш с недостатъците ми, кофти прическата, женските кризи. Променливата крива на моите настроения, мечти. Върховете и спадовете на моите безбройни идеи. Благодаря, че ме изслушваш. Благодаря, че ме подкрепяш, когато успявам и когато греша.

Нека останем такива, каквито сме!

Нека сме безумно искрени един с друг – несъвършени, всеки с неговата си прекрасна лудост. Аз ще толерирам твоята, ти ще толерираш моята. Нека не се чувстваме длъжни да се променяме. Не че е възможно и може да се избегне. Но защо да се насилваме. Ще те дразня с това, че няма два дни, в които да си приличам. Понякога ще бъда дива завоевателка, а друг път ще искам тихо да ме скриеш от света в прегръдката си. А ти ще ме вбесяваш с твоята разсеяност или пък избирателна памет. Не се тревожи – ще ти се карам и ще те обичам, понякога едновременно.

Нищо не обещавам!

Да. Обещанията обикновено са отчаян опит на неуверените хора да изглеждат уверени. Аз не искам да ти обещавам нищо. Но пък ще ти кажа да очакваш всичко. Животът не е списък за покупки, по който да се водим. Или рецепта за любима торта. Той е хаос. Един път ти трябва само щипка хумор. Друг път килограми търпение. И накрая все нещо си объркал. Но не се тревожи – ще си дъвчем несполуките, докато не се научим да ги правим по-добри. И ти нищо не ми обещавай! Ще те гледам лошо всеки път, щом опиташ. Аз не изпитвам потребност да трупам неспазени думи. Просто бъди – там и до мен, когато се нуждая от теб.

Повече ще мълча, отколкото ще казвам.

Обичам думите, с тях можем да изразим толкова много. Но не и най-силните чувства. Затова понякога ще съм тиха и кротка. Особено, когато имам много да кажа. Когато искам да крещя от радост или мъка. Ще те гледам от отсрещния ъгъл и просто ще мълча. Защото ще ми е приседнало едно такова огромно мълниеносно кълбо в гърлото. А аз не обичам пожари. Ще те чакам да приседнеш до мен и само да ми се усмихнеш. Кодирано да кажеш „ Хей, всичко ще е наред“. И аз ще ти позволявам да си мълчиш. Докато се правиш, че зяпаш спортния канал или уж поправяш нещо. Ще ти се усмихвам или цупя и ще чакам да се намълчиш.

Ще те обичам, сякаш ще те изгубя!

Както се пее в една песен... Трябва всички да обичаме така. Никой не знае какво носи утрешният ден. Кога за последно прегръща някого? Затова аз ще те обичам, като за последно! Защото съм губила и знам, че най-силно се обича, когато си казвате „Сбогом“, а не искате. Защото най-силно се прегръща, когато не трябва. Ръцете не могат да разплетат пръсти, когато всеки поема в различна посока. Така ще те обичам, сякаш всеки ден е последен... и първи. Сърцето е наивно. Винаги намира пролука в стената. Изтича оттам и хуква пак сляпо да обича. Ще му позволя да те обича и ще се моля така да ме обичаш и ти!

Споделеният ни път ще е прекрасен...

Това е сигурно. На лудите хора никога не им се скучно. Ще сме като на влакче на ужасите, само че няма да има ужаси. Поне не много. Ще има приключения. Всеки ден ще е неповторим, тъкмо ще свикнеш да се издигаш и хоп! Ще се спуснем до земята. Но само, за да се хванем за ръце и да се приготвим за следващото издигане. Ще грабим с пълни шепи от живота. Ще пораснем и остареем, но ще си останем палави хлапета, които нямат умора. И един ден, когато просто телата ни вече са изнемощели, ще си говорим и спомняме (а понякога не). Когато не можем да си спомним, ще си измисляме. Защото, ще знаем, че и най-невероятните истории, които можем да измислим не са далеч от истината. Аз няма да плета, а ти няма да играеш карти с оглупелите си приятели. Защото все още ще сме заети да сме щастливи!

Написах си писмото. Но няма да го пусна в бутилка. Ще го адресирам до Вселената. Подпечатано с надежда, все някой ден да стигне до когото трябва. Дано агенцията на Съдбата да е сериозна и отговорна... А аз ще почакам. За отговора.