Днес от рано сутринта из интернет пространството циркулира снимка на малко окървавено момченце, покрито с прах, седнало на стол в линейка.

Детето е на 5 години, казва се Омар Дакнеш, а кадрите са от родния му град Алепо в Сирия, където военните действия продължават от дни насам. Снимката е направена вчера вечерта, тоест по времето когато пред нас са стоели екзистенциални въпроси като този какво да гледаме по телевизията или какво да си облечем утре за работа, това детенце се е сблъскало със смъртта и разрухата.

Забелязахте ли неговото държание – то е само на пет, но не плаче, не пищи, когато го изкарват от руините. То е тихо и с поглед вперен напред към насъбралото се множество, чак когато разбира, че е ранено, сякаш се уплашва, но пак не заплаква. Когато по-късно е бинтован от лекарите, той лежи на носилка с поглед, в който не се чете страх, а примирение. Да, точно така примирение, защото макар и на 5, Омар изглежда вече е свикнал с ужаса на войната, за него ежедневие са не игрите по детските площадки, а писъците на хора с откъснати крайници, бомбите, разрушените сгради и окървавените тела, лежащи по улиците на родния му град.

Снимката на малкия Омран се появи в колаж с американския президент Барак Обама и руския му колега Владимир Путин.

В свои туит кореспондентът на "Дейли Телеграф" Раф Санчез публикува колажа с думите, че сирийците питат защо светът не прави нищо за убийствата в страната им. Ние също се питаме това!

Но е важен не само този въпрос, интересно е и друго. В момента снимката на Омар е изключително популярна в интернет и изведнъж всички се притеснихме за съдбата на сирийските граждани. А всъщност само през последните дни при въздушните удари в Алепо са убити стотици – деца, майки, нечии бащи, синове и братя. Омар е само едно от 11-те деца, всички под 15-годишна възраст, пострадали вчера при бойните действия в града. Но излиза така, че ако ужасът на случващото се в Близкия Изток не ни се покаже, ако не видим окървавено дете, то всички умрели там за нас са просто част от статистиката.

Държим се така сякаш те не са живи същества, техните животи не са ценни, те не заслужават нашите сълзи, не си сменяме профилните снимки във фейсбук в тяхна памет, не се молим за тях и те не ни вдъхновяват да пишем сърцераздирателни статуси против насилието. Да, това е така, просто защото те не са от привилегированите да се родят в държава като САЩ или в някоя европейска страна.

Всяко чудо за три дни, както се казва. Ще минат дори по-малко от три и всички отново ще забравим за Омар, за умиращите ежедневно деца в Сирия и за всички бивани убити в този конфликт, защото истината е, че когато трагедия се случи в точка от света като Алепо, всички си казваме, че такъв е животът, че нещастия се случват. Не, животът не е такъв, определени хора го превръщат в такъв. И не, не е нормално деца да лежат мъртви по улицата или осакатени в импровизирани болници сред разрушени сгради. И нека спрем да толерираме тази реалност, посредством липсата ни на заинтригуваност, и да омаловажаваме човешки животи, само защото не са имали късмета да се родят на място, което не е разкъсвано от граждански конфликти.