Днес ще научим историята на една майка, станала баба, едва на 37 години. Ето как се случило всичко:

Забременях с първото си дете, когато бях на 16. Тогава животът ми беше прекрасен, родителите ми ме сочеха за пример. Изкарвах отлични оценки, спортувах, бях независима и имах планове след завършването си да следвам медицина и да работя като медицинска сестра.

Много обичах тогавашния си приятел, но правех грешката да се съгласявам да правим секс без предпазни средства. Знаех, че не е разумно, но все пак не мислех, че ще забременея и то само след няколко пъти. Когато разбрах, че съм бременна изпаднах в паника и само мисълта за това, че трябва да съобщя на родителите си ме разплакваше. И тъй като аз съм осиновена, съм си обещала, че никога няма да изоставя детето си. Освен това съм израснала в религиозно семейство и не подкрепям аборта. Бях в безизходица и много се притеснявах как ще се развие живота ми от този момент натам.

Реших първо да кажа на майка ми, но нямах смелостта на й съобщя лично, затова й написах бележка и я сложих в портмонето й. Цял ден тя не ми каза нищо и се чудех дали изобщо е прочела бележката. Но след вечеря, тя ми каза, че иска да поговорим.

Бях изненада от реакцията й тъй като тя беше по-строга, отколкото емоционална и подходи към въпроса тактически. Каза ми какви витамини да взимам, как да се грижа за плода и единствено искаше да научи кой е бащата. След това планът беше да продължа да ходя на училище и когато бременността ми напредне, да започна частни уроци вкъщи.

След 9 месеца се роди дъщеря ми и това беше най-красивият момент в живота ми. Никога няма да забравя чувството, когато я прегърнах за пръв път. Животът ми не беше лесен, с приятеля ми се преместихме да живеем заедно и трябваше да работя, за да имам пари за колеж.

И само година и половина по-късно отново забременях. За съжаление отношенията с приятеля ми се влошиха и се разделихме, но тогава някак си се сближих повече с родителите си. Усетих, че в живота ми вече няма нищо по-важно от това да бъда добра майка и да се грижа за децата си.

И след не чак толкова много години...

С момичетата ми бяхме повече от майка и две дъщери. Тъй като разликата ни не беше голяма, бяхме много близки приятелки и се забавлявахме безкрайно. Разбира се, стремях се да съм достатъчно внимателна и да успея да възпитам децата си. Винаги съм им казвала, че образованието е най-важно и освен това направих всичко възможно те да разберат колко трудности ми е причинила ранната бременност. Не исках те да допускат моята грешка.

Бях много горда с момичетата си и най-вече с по-голямата, която бе приета в колеж и се премести да живее самостоятелно. Това ме правеше много щастлива, виждах как тя става самостоятелна.

Всичко беше чудесно докато един ден...

Бях навън с приятелка, когато ми пристигна съобщение от голямата ми дъщеря. Бях стъписана, когато го прочетох, не можех да повярвам на очите си! Това беше почти същото съобщение, което аз бях написала на моята майка, когато забременях.

"Мамо, ти си прекрасна, обичам те и нямаш никаква вина за това, което се случи. Бременна съм!“

И така на 37 години станах баба. Изобщо не бях подготвена за този момент, как така дъщеря ми допусна моята грешка? И макар тя да ме убеждаваше, че не нося вина за това, постоянно си мислех, че някъде съм сбъркала и че може би е трябвало да бъда по-строга.

След 9 месеца се роди внучка ми и сега аз се грижа за нея през деня, за да може дъщеря ми да продължи образованието си и да изгради успешна кариера.

Не ни е лесно да се справяме финансово, но с много труд успяваме. И въпреки това и да можех да върна времето назад, не бих променила нищо.